- Ужасно съжалявам да го чуя, госпожо Шъруд - малко прекалено бързо отвърна Таунсенд.
- Защо, господин Таунсенд? - неспособна да скрие изненадата си, че дори той знае кой е авторът, попита тя.
- Защото имам честта да публикувам творбите на господин Фокнър.
- Нямах представа, че сте издател - каза доктор Пърсивал. - Колко вълнуващо. Обзалагам се, че на този кораб има много хора, които могат да ви разкажат интересна история.
- Вероятно даже един-двама на тази маса - като избягваше погледа на госпожа Шъруд, отвърна Таунсенд.
- Болниците са безкраен източник на истории продължи доктор Пърсивал. - Уверявам ви.
- Вярно е - съгласи се Кийт. Разговорът започваше да му доставя удоволствие. - Но само добрата история не е достатъчна. Трябва да си в състояние да я изложиш на хартия. А за това е нужен истински талант.
- В коя компания работите? - като се мъчеше да говори небрежно, попита госпожа Шъруд.
Таунсенд й беше пуснал мухата и тя веднага се бе хванала на кукичката.
- „Шуман и Ко“ в Ню Йорк - също толкова нехайно отвърна той.
В този момент генералът започна да обяснява на Кийт колко много хора го карали да напише мемоарите си. После разкри на всички на масата как би могла да изглежда първата глава.
Таунсенд не се изненада, когато на вечеря госпожа Шъруд зае мястото на Клер от дясната му страна. По време на пушената сьомга той се задълбочи да обяснява на госпожа Пърсивал как една книга можела да попадне в списъка на бестселърите.
- Може ли да ви прекъсна, господин Таунсенд? - тихо попита госпожа Шъруд, докато им поднясяха агнешкото.
- С удоволствие, госпожо Шъруд.
- Интересува ме в кой отдел работите в „Шуман“.
- Не съм в конкретен отдел - отвърна той.
- Как да разбирам това?
- Ами, виждате ли, аз съм собственик на компанията.
- Това означава ли, че имате право да отменяте решенията на главния редактор? - попита госпожа Шъруд.
- Мога да отменя решението на всеки - заяви Таунсенд.
- Просто... - Тя се поколеба и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не слуша разговора им - не че имаше значение, защото Кийт знаеше какво ще му каже. - Просто преди известно време пратих в „Шуман“ един ръкопис. Три месеца по-късно получих отказ, без дори да ми обяснят причината.
- Много съжалявам. - Таунсенд замълча за миг преди да произнесе следващата си, грижливо подготвена реплика. - Разбира се, истината е, че много от ръкописите, които получаваме, отиват направо в кошчето, без никой да ги прочете.
- Какво? - недоверчиво попита тя.
- Вижте, всяко голямо издателство получава по сто, даже по двеста ръкописа седмично. Никой не е в състояние да си позволи да назначи толкова много хора, че да четат всичко. Така че не бива да се отчайвате.
- Но тогава как някой нов автор като мен би могъл да привлече интерес към работата си? - възкликна госпожа Шъруд.
- Моят съвет към всеки, сблъскал се с такъв проблем, е да си намери добър агент - опитен човек, който да знае точно към кое издателство да се обърне и навярно дори кой редактор би се заинтригувал.
Таунсенд се съсредоточи върху агнешкото си и зачака госпожа Шъруд да събере необходимия кураж. „Винаги я оставяй да води - бе го предупредила Кейт, - така няма да заподозре нищо.“
- Бих ли могла да ви помоля - колебливо започна госпожа Шъруд - да прочетете романа ми и да ми дадете професионалното си мнение?
- С най-голямо удоволствие - отвърна Кийт. Госпожа Шъруд се усмихна. - Когато се върнем в Ню Йорк, просто ми пратете ръкописа в „Шуман“. Ще се погрижа някой от старшите редактори да го прочете и да ми даде писмен доклад.
Госпожа Шъруд прехапа устни.
- Но аз нося романа със себе. си - каза тя. - Виждате ли, ежегодното ми околосветско плаване ми дава възможност да внасям малки поправки.
Таунсенд копнееше да й отвърне, че благодарение на готвачката на брат й това вече му е известно. Но се задоволи с думите:
- В такъв случай защо не се отбиете в каютата ми? Така ще мога да прочета първите няколко глави, които поне ще ми дадат представа за стила ви.
- Наистина ли, господин Таунсенд? Много любезно от ваша страна. Моят скъп съпруг често казваше, че човек не трябва да смята всички австралийци за каторжници и разбойници.
Таунсенд се засмя. В същия момент Клер се наведе към него.
- Вие ли сте онзи господин Таунсенд, за когото споменава статията в сутрешния брой на „Оушън Таймс“?
Кийт си придаде изненадан вид.
- Нямах представа - отвърна той. - Не съм я чел.
- Отнася се за човек на име Ричард Армстронг - нито един от двамата не забеляза реакцията на госпожа Шъруд, - който също бил издател.