Апартаментът се оказа на две равнища и имаше балкон. Госпожа Шъруд отведе госта си до две удобни кресла в средата на всекидневната и попита:
- Искате ли кафе, Кийт?
- Не, благодаря, Маргарет. Току-що закусвах.
- Тогава да преминем към конкретния ми въпрос.
- Както ви казах сутринта - започна Таунсенд, - за „Шуман“ ще е чест да издаде романа ви.
- О, колко се радвам - възкликна госпожа Шъруд. -Иска ми се скъпият ми съпруг да беше жив. Той вярваше, че някой ден ще издадат моя книга.
- С радост ще ви предложим аванс от сто хиляди долара - продължи Кийт - и десет процента от продажната цена. Година след публикуването на романа с твърди корици ще пуснем второ издание с меки и ще получавате допълнително възнаграждение за всяка седмица, през която останете в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.
- Наистина ли смятате, че скромният ми опит ще се появи в списъка на бестселърите?
- Готов съм да се обзаложа - каза Таунсенд.
- Нима? - попита госпожа Шъруд.
Кийт я погледна и се зачуди дали не е прекалил.
- С удоволствие приемам условията ви, господин Таунсенд - каза тя. - И мисля, че това трябва да се отпразнува.
- Възрастната жена му наля чаша шампанско от полупразна бутилка, поставена в кофичка с лед. - След като се договорихме за книгата, ще си позволя да поискам съвета ви по проблем, с който се сблъсках съвсем наскоро.
- Ще се опитам да ви помогна, ако е по силите ми -отвърна Кийт, загледан в картината на стената, на която едноръкият, едноок Нелсън умираше на палубата.
- Останах извънредно неприятно изненадана от една статия в „Оушън Таймс“, към която привлече вниманието ми... госпожица Уилямс - продължи госпожа Шъруд. -Отнася се за някой си господин Ричард Армстронг.
- Не ви разбирам.
- Ще ви обясня - отвърна тя и му разказа историята, която Кийт знаеше много по-добре от нея. Накрая завърши с думите: - Клер смята, че тъй като сте в издателския бизнес, може би ще сте в състояние да ми препоръчате някой друг, на когото да продам акциите си.
- Колко искате за тях? - попита Таунсенд.
- Двайсет милиона долара. За такава сума се договорих с брат си Алекзандър, който вече е продал своя дял на Ричард Армстронг.
- Кога трябва да се срещнете с господин Армстронг?
- Той ще ме посети в нюйоркския ми апартамент в единайсет сутринта в понеделник.
Кийт продължаваше да гледа картината на стената и се преструваше, че сериозно обмисля проблема.
- Убеден съм, че моята компания ще може да ви предложи същата цена - отвърна той. - Особено след като сумата вече е уговорена. - Надяваше се, че Маргарет не чува туптенето на сърцето му.
Госпожа Шъруд сведе очи към каталога на „Сотби“, който й беше пратила от Женева нейна приятелка.
- Какво щастие, че ви срещнах тук - каза тя. - Просто късмет.
Таунсенд не отговори.
Възрастната жена остави чашата си на масата.
- Довечера ще помисля и утре преди да пристигнем ще ви съобщя окончателното си решение.
- Разбира се - каза Кийт, като се опита да скрие разочарованието си. После стана. Маргарет го изпрати до вратата.
- Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, Кийт.
- Няма защо - отвърна Таунсенд.
- Как мина? - бяха първите думи на Кийт.
- Не отговори окончателно, но благодарение на твоята статия, мисля, че почти е захапала въдицата.
- Ами акциите?
- Тъй като сумата вече е уговорена, изглежда, не я интересува кой ще ги купи, стига да издадат книгата й.
- Но е поискала време, за да обмисли нещата. И освен това защо не те е попитала за какво са ти акциите?
Таунсенд само сви рамене.
- Започвам да се чудя дали госпожа Шъруд не ни е чакала на борда, а не обратното!
- Не бъди глупава - каза Кийт. - В края на краищата тя ще трябва да реши дали е по-важно да публикува романа си, или да послуша Алекзандър, който я е посъветвал да продаде дела си на Армстронг. И точно тук ние имаме едно преимущество.
- Какво?
- Благодарение на Сали знаем точно колко отказа е получила от различни издателства през последните десет години. И след като съм чел книгата, мисля, че едва ли някое от тях й е дало основание за надежда.
- Това със сигурност е известно и на Армстронг. Дали и той е готов да публикува романа?
- Но тя няма начин да е сигурна - възрази Таунсенд.
- Напротив. А и е много по-интелигентна, отколкото я смятаме. На кораба има ли телефон?
- Да, на мостика. Исках да се свържа с Том Спенсър в Ню Йорк, за да го предупредя да промени договора, но ми казаха, че телефонът се използвал само при спешни случаи.
- А кой решава какъв е случаят? - попита Кейт.