Когато Съмърс го хвана под ръка и понечи да го поведе обратно надолу, той посочи стълбището, водещо към последния етаж, и подозрително попита:
- Какво има горе?
- А, там е таванът - небрежно отвърна директорът. -Може да се окаже полезен за склад, но нищо повече. -Анджела премълча и се помъчи да си спомни дали е споменала на господин Таунсенд какво има на последния етаж.
Когато слязоха долу, Дик нямаше търпение да си тръгне.
- Сега разбирате, господин председател - каза Съмърс, когато излязоха на улицата - защо смятам, че това е идеалната сграда, в която фондацията да продължи работата си през следващия век.
- Напълно съм съгласен с вас - отвърна Армстронг. -Наистина е идеална. - И с облекчение се усмихна, когато видя кой го чака на задната седалка на лимузината. - Веднага щом се върна в офиса си, ще подготвя необходимите документи.
- Аз ще съм в галерията през целия ден - каза Съмърс.
- Тогава следобед ще ви ги пратя за подпис.
- По всяко време.
Ръкуваха се и без да си направи труда да се сбогува с Анджела, Армстронг се качи в колата. Ръсел Кричли седеше с бележник в скута си.
- Носиш ли ми всички отговори? - попита Дик още преди шофьорът да е запалил двигателя.
- Да - отвърна адвокатът. - Първо, в момента председател на фондацията е госпожа Съмърс, която преди шест години е назначила сина си за директор. - Дик кимна. - Второ, миналата година са изхарчили малко повече от един милион долара от печалбите на „Стар“.
- Как са успели, по дяволите!
- Ами, като начало, годишната заплата на Съмърс е сто и петдесет хиляди долара. Но по-интересното е, че безотчетните му разходи през последните четири години са по двеста и четирийсет хиляди долара годишно.
Армстронг усети, че пулсът му се ускорява.
- Никой ли не го е усетил? - попита той, докато изпреварваха едно бяло БМВ: би могъл да се закълне, че някъде го е виждал.
- Подозирам, че майка му не задава прекалено много въпроси.
- Какво?
- Подозирам, че майка му не задава прекалено много въпроси - повтори адвокатът.
- Ами директорският борд? Те са длъжни да го контролират. Да не споменавам за акционерите.
- На миналогодишното събрание някой наистина е повдигнал въпроса. - Кричли погледна бележника си. - Но председателят ги е уверил - цитирам, - че „читателите на „Стар“ напълно одобряват подкрепата на вестника за културния напредък на нашия велик град“.
- Какъв напредък? - попита Армстронг.
- Културният - повтори Ръсел.
- Ами сградата?
- Нищо не задължава ръководството да купи нова сграда след изтичането на наема на старата - с други думи, по Коледа.
Армстронг за пръв път тази сутрин се усмихна.
- Но трябва да те предупредя за едно нещо - продължи адвокатът. - Според мен преди годишното събрание на акционерите в понеделник Съмърс трябва да е убеден, че си купил сградата. Иначе, като директор на тръста, той може в последния момент да прехвърли своите пет процента на друг.
- В такъв случай му прати за подпис два екземпляра от договора. Това ще го успокои до понеделник сутринта.
Ръсел не изглеждаше толкова сигурен.
Когато БМВ-то спря пред „Карлайл“, Таунсенд вече чакаше на тротоара. Той се настани на предната дясна седалка и попита:
- Къде остави момичето?
- В Сохо, на Бродуей - отвърна шофьорът.
- Добре, карай натам - нареди Кийт. Докато се вливаха в трафика по Пето авеню, шофьорът се чудеше какво намира Таунсенд в тази жена. Може пък да беше богата наследничка.
Когато завиха по Бродуей, Таунсенд веднага забеляза лимузината, паркирана пред сграда с надпис „Продава се“.
- Спри на петдесетина метра от сградата, пред която си оставил момичето - каза той.
Докато шофьорът натискаше спирачка, Кийт хвърли поглед през рамо и попита:
- Можеш ли да прочетеш телефонните номера на онези табели?
- Табелите са две, господине, и номерата са различни.
- Трябват ми и двата - отвърна Таунсенд. Шофьорът му ги прочете и той ги записа на гърба на една петдоларова банкнота. После взе телефона и набра първия. Отговори му женски глас.
- Добро утро, тук е „Уд, Найт и Леви“, какво обичате? - Таунсенд каза, че се интересувал от подробностите за сградата на Бродуей 147.