- Благодаря ви, господин председател. Мога само да кажа, че с нетърпение очаквам да работя заедно с вас.
- Аз също - каза Дик.
Съмърс ниско се поклони на Армстронг, после малко по-небрежно на Ръсел, и взе договора и ордера за 300.000 долара. Точно преди да излезе директорът погледна и каза:
- Няма да съжалявате.
- Боя се, че ти може да съжаляваш, Дик - каза Кричли в момента, в който вратата се затвори. - Какво те накара да промениш решението си?
- Нямах друг избор, след като разбрах какво е замислил Таунсенд.
- Значи три милиона, хвърлени на вятъра - отбеляза адвокатът.
- Триста хиляди.
- Не разбирам.
- Може да съм платил комисионата, но нямам абсолютно никакво намерение да купувам проклетата сграда.
- Но ако след трийсет дни не изплатиш цялата сума, той ще те даде под съд.
- Съмнявам се - отвърна Армстронг.
- Защо си толкова сигурен?
- Защото след две седмици ще се обадя на адвоката му и ще го информирам как с ужас съм научил, че неговият клиент е подписал отделен договор за наем на мезонета над галерията, който ми е описал като таван.
- Почти е невъзможно да го докажеш.
Дик извади от вътрешния си джоб малка касетка и му я подаде.
- Може пък да е по-лесно, отколкото си мислиш.
- Но съдът едва ли ще приеме това за доказателство -отвърна Ръсел и взе касетата.
- Тогава просто ще се наложи да попиташ за онези шестстотин хиляди долара, които агентите са щели да платят на Съмърс.
- Той ще го отрече.
Армстронг се замисли.
- Е, винаги има и последно средство. - Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади макет на първа страница на „Стар“. Водещото заглавие гласеше: „Лойд Съмърс обвинен в измама“.
- Просто ще те даде под съд за клевета.
- Не и след като прочете вътрешните страници.
- Но когато започне процесът, това вече отдавна ще е забравено.
- Няма - докато аз съм собственик на „Стар“.
- Колко време ще продължи? - попита Таунсенд.
- Двайсетина минути - отвърна Том.
- И колко души събра?
- Малко над двеста.
- Достатъчно ли са?
- Не успях повече за толкова кратко, така че да се надяваме.
- Знаят ли какво се очаква от тях?
- Естествено. Снощи направихме няколко репетиции, но въпреки това искам да поговориш с тях преди началото на събранието.
- Ами най-важната участничка? Репетирала ли е? -попита Кийт.
- Няма нужда - каза адвокатът. - Отдавна е научила ролята си.
- Съгласна ли е с моите условия?
- Даже не се пазари.
- Ами наемът? Очакват ли се някакви изненади?
- Не, беше точно така, както каза тя.
Таунсенд се изправи, приближи се до прозореца и зарея поглед над Сентръл Парк.
- Ти ли ще направиш предложението?
- Не, помолих Андрю Фрейзър. Аз ще стоя до теб.
- Защо избра Фрейзър?
- Той е старшият партньор, което гарантира, че председателят ще осъзнае колко сме сериозни.
Кийт се обърна и го погледна.
- Тогава какво може да се обърка?
Придружен от старшия партньор, Армстронг излезе . от офиса на „Кийтинг, Гулд & Кричли“ и се изправи пред армия от оператори, фотографи и журналисти, които се надяваха да получат отговори на едни и същи въпроси.
- Какви промени възнамерявате да направите, господин Армстронг, когато ви изберат за председател на „Стар“?
- Защо да променям такава велика институция? - отвърна Дик. - Във всеки случай - докато излизаше на улицата, прибави той - аз не съм от онези собственици, които се намесват в ежедневното ръководство на вестника. Питайте когото и да е от моите главни редактори. Те ще ви кажат.
Един-двама от журналистите, които го следваха, вече го бяха направили, ала Армстронг се скри в лимузината си преди да са успели да му зададат нов въпрос.
- Гадни наемници - рече той, докато автомобилът се отправяше към хотел „Плаза“, в който щеше да се проведе годишното събрание на акционерите на „Стар“. - Не можеш да контролираш дори онези, които притежаваш.
Ръсел не отговори. Докато пътуваха по Пето авеню, Дик постоянно си поглеждаше часовника. Струваше му се, че точно когато приближават кръстовищата, всички светофари светват червено. Или човек забелязваше такива неща само когато бърза? Той провери дали благодарствената му реч е на мястото си във вътрешния му джоб. Беше чел, че Маргарет Тачър никога не позволявала на помощниците си да носят речите й, защото се ужасявала от мисълта да се изправи пред публика без предварително подготвен текст. Сега за пръв път я разбираше.