- Може да е убягнало от вниманието ви, господин председателю - прибави Дик, - че сградата на „Ню Йорк Трибюн“ се оценява най-малко на сто и петдесет милиона долара.
- Стига в нея да се издава вестник - каза сър Пол и започна да разлиства гланцираните страници на документ, пратен му от чикагска юридическа кантора на име „Спендър, Диксън и Уидърс“. - Но в случай, че вестникът бъде спрян, разполагам със сигурна информация, че струва не повече от петдесет милиона.
- Както съвсем скоро ще стане ясно на всички - възрази Армстронг, - вестникът няма да бъде спрян.
- Надявам се да се окажеш прав - тихо отвърна сър Пол.
Бордът се зае с обсъждането на други въпроси. Дик се зачуди защо в собствената му страна към него се отнасят толкова лошо, докато в Щатите го приветстват като герой. Вниманието му отново се насочи към заседанието, когато чу секретаря на компанията Ерик Чапмън да казва:
- ... и дори разполагаме с излишни средства, господин председателю.
- Така и трябва - рече сър Пол. - Бихте ли ни информирали конкретно, господин Чапмън?
Секретарят се наведе, извади дебела, подвързана с кожа счетоводна книга и бавно прелисти страниците.
- Както е известно на членовете на борда - започна той, - пенсионният фонд се финансира от смесени източници. Служителите внасят по четири процента от заплатата си, също толкова дава компанията. В момента плащаме на пенсионираните си служители приблизително трийсет и четири милиона лири, а получаваме петдесет и един милиона. Отчасти благодарение на успешното инвестиране, извършено от нашите банкери, балансът възлиза на малко повече от шестстотин трийсет и един милиона лири, докато законното ни задължение към бившите ни служители е около четиристотин милиона.
- Великолепно - доволно възкликна сър Пол. Армстронг продължи внимателно да слуша.
- Но трябва да информирам борда - каза Чапмън, - че според застрахователните статистици, макар на хартия да изглежда голяма, с ежегодното увеличаване на продължителността на живота тази сума не е повече от необходимото.
- Ясно - отвърна председателят. - Има ли други въпроси?
Никой не отговори и директорите започнаха да прибират писалките си, да затварят папките си и да отварят куфарчетата си.
- Добре - каза сър Пол. - В такъв случай обявявам заседанието за закрито и всички можем да се оттеглим на обяд.
В момента, в който напуснаха залата и влязоха в трапезарията, Армстронг се настани на главното място и нападна ордьовъра още преди другите да са успели да седнат. Той махна с ръка на Ерик Чапмън и му даде знак да заеме стола от дясната му страна, докато Питър Уейкъм седна отляво. Сър Пол си намери свободен стол към средата на масата.
Армстронг остави секретаря да приказва за голф, състоянието на държавата и икономиката, обаче не прояви особено голям интерес към възгледите му за Ник Фалдо, Нийл Кинок и Алан Уолтърс. Ала когато Чапмън заговори за най-голямата си страст, пенсионния фонд, Дик внимателно изслуша всяка негова дума.
- Честно казано, Дик, за това трябва да благодарим на теб - призна секретарят. - Ти пръв забеляза каква златна мина ни се предлага. Не че всъщност е наша, разбира се. Но излишъците винаги правят добро впечатление в баланса, да не споменавам за ревизорските отчети, които трябва да се представят на годишното събрание на акционерите.
Докато поливаше петте парчета печено в чинията си, Армстронг се обърна към Питър, който продължаваше да се отнася към него със същата кучешка преданост, датираща още от службата им в Берлин.
- Защо не дойдеш за няколко дни в Ню Йорк, Питър? -предложи му той, докато сервитьорката трупаше картофи във втората му чиния. - Така ще видиш с какви проблеми с профсъюзите се сблъсквам - и което е по-важно, какво съм постигнал. И ако поради някаква причина не успея да се върна навреме за следващото заседание, ще можеш да информираш борда от мое име.
- Щом искаш - отвърна Уейкъм. Радваше се на възможността да посети Ню Йорк, но в същото време се надяваше да не му се налага да дава обяснения пред борда.
- Вземи самолета в понеделник - каза Армстронг. - Следобед ще имам среща с Шон 0 Райли, един от най-важните профсъюзни лидери. Бих искал да видиш как ще се справя с него.
След обяда Дик се върна в офиса си и завари на бюрото си планина от писма. Дори не направи опит да ги прегледа, а вдигна слушалката и помоли да го свържат със счетоводния отдел. Когато му отговориха, Армстронг попита:
- Фред, можеш ли да ми издадеш чекова книжка? Ще остана в Англия само няколко часа и...
- Не е Фред, господине. - Аз съм Марк Тенби.
- Тогава ме свържете с Фред, моля.