- Чувам те, Луби, но ако не ни върнеш парите до края на месеца, няма да съм в състояние да ти помогна. А след толкова дълга дружба това ще е много жалко. Убеден съм, че разбираш позицията, в която ме поставяш.
Връзката прекъсна. По челото на Армстронг се стичаше пот. Гадеше му се. Няколко секунди по-късно отново вдигна слушалката.
- Свържи ме с министър-председателя на Израел.
- Номерът в Манхатън ли е? - попита временната секретарка.
- По дяволите, аз ли съм единственият човек в тази сграда, който може да изпълни съвсем проста задача?
- Извинете... - заекна тя.
- Не си прави труда, сам ще се свържа - извика Армстронг.
Той намери номера и го набра. Докато чакаше, продължаваше да прелиства бележника си. Стигна до „X“ - Юлиус Хан, - когато му отговориха:
- Кабинетът на министър-председателя.
- Тук е Дик Армстронг. Трябва спешно да се чуя с премиера.
- Ще видя дали мога да го прекъсна, господине.
Ново изщракване, ново чакане, още няколко прелистени страници. Отвори на „Ш“ - Шарън.
- Ти ли си, Дик? - попита Шамир.
- Да, Ицхак.
- Как си, приятелю?
- Добре, а ти?
- И аз, благодаря. - Той замълча за миг. - Имам всички обичайни проблеми, разбира се, но поне съм в добро здраве. Как е Шарлот?
- Чудесно - отвърна Армстронг. Не можеше да си спомни кога я е виждал за последен път. - В Оксфорд е, грижи се за внуците.
- Колко станаха вече? - попита Шамир.
Дик трябваше да се замисли.
- Трима - рече той и едва не прибави: „Или бяха четирима?“
- Късметлия. Още ли помагаш на нюйоркските евреи?
- Винаги могат да разчитат на мен.
- Зная, приятелю. Е, казвай, какво мога да направя за теб?
- Въпросът е личен, Ицхак. И се надявах, че ще можеш да ме посъветваш.
- Ще направя всичко по силите си. Израел винаги ще ти остане длъжник за помощта, която оказа на нашия народ, приятелю.
- Имам съвсем проста молба - отвърна Армстронг. -Трябва ми краткосрочен заем от петдесет милиона долара за не повече от един месец. Чудех се дали би могъл да ми помогнеш по някакъв начин.
Последва продължително мълчание.
- Правителството не се занимава със заеми, разбира се, но бих могъл да поговоря с председателя на банка „Люми“.
Армстронг реши да не му съобщава, че вече дължи на тази банка 20 милиона долара. Те ясно му бяха дали да разбере, че няма да получи нищо повече.
- Отлична идея, Ицхак. Но не си прави труда, мога и сам да се свържа - с престорена бодрост отвърна той.
- Между другото, Дик - рече министър-председателят, - относно другата ти молба...
- Да? - внезапно обнадежден, попита Армстронг.
- Миналата седмица кнесетът гласува да бъдеш погребан на Маслиновия хълм, чест, оказвана само на онези евреи, които имат огромни заслуги към Израел. Моите поздравления. Нали знаеш, дори не всеки министър-председател може да се надява да го погребат там. - Той се засмя.
- Не че очаквам да се възползваш от това преимущество още дълги години.
- Дано си прав - отвърна Дик.
- Е, ще ви видя ли с Шарлот на банкета в лондонското кметство идващия месец?
- Да, с нетърпение го очакваме - каза Армстронг. - Няма да те задържам повече. Дочуване.
Той затвори и с изненада забеляза, че ризата му е подгизнала от пот и е залепнала за тялото му. Изправи се и се запъти към банята, като в движение си свали сакото. Вътре се избърса с хавлия и си облече третата чиста риза за деня.
Върна се на бюрото си и продължи да преглежда телефонните номера в бележника си. На вече отворената страница забеляза името на Арно Шулц. Вдигна слушалката и помоли секретарката да го свърже с адвоката му.
- На кой номер да го потърся?
След поредното избухване Армстронг сам набра номера на Ръсел, после, без да се замисля, продължи да прелиства бележника си, докато не чу гласа на Кричли.
- Случайно да имам някъде по света заделени петдесет милиона долара? - попита Дик.
- За какво са ти?
- Швейцарците започват да ме заплашват.
- Мислех, че си уредил въпроса още миналата седмица.
- Аз също смятах така.
- Какво стана с онзи бездънен извор на пари?
- Пресъхна.
- Разбирам. Колко каза?
- Петдесет милиона.
- Добре, със сигурност ще измисля начин да събереш поне тази сума.
- Как? - като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си, попита Армстронг.
Ръсел се поколеба.
- Винаги можеш да продадеш своите четирийсет и шест процента от „Ню Йорк Стар“.
- Но кой ще намери толкова много пари в такъв кратък срок?
- Кийт Таунсенд. - Адвокатът отдръпна слушалката от ухото си и зачака по линията да изкънти думата „никога“. Ала не се случи нищо и той продължи: - Предполагам, че ще се съгласи да даде над пазарната цена, защото така ще си гарантира пълен контрол над компанията.