- Благодаря ви, господа - каза той, изправи се, събра папките на сър Пол и бързо излезе от залата. Докато крачеше по коридора, видя, че Питър Уейкъм задъхано бърза след него. Настигна го тъкмо когато влизаше в асансьора.
-Ако беше пристигнал преди няколко минути, Питър - усмихна се Дик, - щях да те направя председател.
Натисна най-горния бутон и се качи на покрива, където завари пилота си да стои облегнат на парапета и да пуши цигара.
- Към „Хийтроу“ - нареди Армстронг, без изобщо да се замисля за такива неща като разрешение от контролната кула или свободни коридори. Пилотът светкавично угаси цигарата си и се втурна към площадката за излитане. Докато летяха над Лондон, Армстронг започна да анализира последователността от събития, които щяха да се разиграят през следващите няколко часа, освен ако по някакво чудо не се появяха 50 милиона долара.
След петнайсет минути хеликоптерът кацна на частна писта. Армстронг стъпи на асфалта и бавно закрачи към самолета си.
На стълбичката го очакваше друг пилот.
- Ница - преди да потъне в седалката, нареди Армстронг. Пилотът изчезна в кабината, решил, че „капитан Дик“ отива на яхтата си в Монте Карло за неколкодневна почивка.
Самолетът се отправи на юг. По време на двучасовия полет Армстронг разговаря по телефона само веднъж - с Жак Лакроа в Женева. Но колкото и да го умоляваше, отговорът оставаше неизменен: „Господин Армстронг, трябва да платите петдесетте милиона до края на работния ден, иначе няма да имам друг избор освен да предам въпроса в ръцете на нашето министерство на правосъдието.“
41. НЮ ЙОРК СТАР
6 ноември 1991
Цоп!
- На първа линия е президентът на Съединените щати - съобщи Хедър. - На втора е господин Остин Пиърсън от Кливланд, Охайо. С кого желаете да ви свържа първо?
Таунсенд каза на секретарката кой разговор ще приеме, нервно вдигна слушалката и чу непознат глас.
- Добро утро, господин Пиърсън, много любезно, че се обаждате - рече той и напрегнато се заслуша.
- Да, господин Пиърсън - накрая отвърна Кийт. - Естествено. Напълно разбирам вашата позиция. Убеден съм, че при такива обстоятелства аз бих реагирал по същия начин. - Таунсенд внимателно проследи причините, поради които Пиърсън беше взел решението си.
- Разбирам дилемата, пред която сте поставен, и ви благодаря, че ми телефонирате лично. - Той замълча за миг. - Надявам се, че няма да съжалявате. Дочуване, господин Пиърсън. - Кийт затвори телефона и стисна главата си с ръце. Внезапно го изпълни странно спокойствие.
Когато чу вика, Хедър скочи от пишещата машина и се втурна в кабинета на Таунсенд. Завари го да подскача на един крак и да си тананика:
- Той прие! Той прие!
- Това означава ли, че най-после мога да ви поръчам нов смокинг?
- Дори пет, ако искаш - отвърна Кийт и я прегърна. - Но първо трябва да си получа кредитните карти.
Хедър се засмя и двамата заподскачаха из стаята.
И не забелязаха появата на госпожа Бересфорд.
- Това да не е някаква култова практика, типична за отдалечените райони на Нова Зеландия? - попита Елизабет Бересфорд. - Или има по-просто обяснение, свързано с решение, взето от банкер в Средния запад?
Те спряха да подскачат и я погледнаха.
- Култова практика е - отвърна Таунсенд. - И вие сте нейният идол.
Елизабет Бересфорд се усмихна.
- Признателна съм ви - спокойно каза тя. - Хедър, мога ли да си кажа няколко думи с господин Таунсенд насаме?
- Разбира се - каза секретарката, усмихна се на Таунсенд и излезе.
Кийт прокара ръка през косата си, седна зад бюрото и се опита да възвърне самообладанието си.
- Сега ме изслушайте, господин Таунсенд, внимателно ме изслушайте - започна Елизабет. - Извадихте невероятен късмет. Бяхте на косъм да изгубите всичко.
- Знам - тихо отвърна Кийт.
- Искам да ми обещаете никога повече да не правите оферти. Никакви. Без първо да се посъветвате с банката - и под „банката“ имам предвид себе си.
- Заклевам ви се най-тържествено.
- Добре. Защото сега имате десет години, през които да консолидирате „Глобал“ и да я превърнете в една от най-консервативните и уважавани институции в медийния бизнес. Не забравяйте, че остава петият етап от първоначалното ни споразумение.
- Никога няма да го забравя - отвърна Таунсенд. - И ще съм ви вечно благодарен, Елизабет, не само за това, че спасихте компанията ми, но и живота ми.
- За мен беше удоволствие да ви помогна - каза госпожа Бересфорд, - но задачата ми няма да е приключена, докато дори кредиторите ви не започнат да смятат „Глобал“ за стабилна компания.