- Присъдата се заменя с доживотен затвор. - Той замълча за миг, усмихна се и прибави: - След година ще последва нов процес. - Наблюдателят, изглежда, остана доволен от сутрешната си работа и одобрително кимна.
Пазачът, който явно смяташе; че Луби се е разминал с прекалено снизходителна присъда, пристъпи напред, стисна го за рамото и го изведе в коридора. Сложиха му белезници, избутаха го на двора и го хвърлиха в един открит камион. В каросерията безмълвно чакаха други затворници.
Затръшнаха задния капак и след секунда камионът се понесе напред. Луби изгуби равновесие и се строполи на дъските.
После се изправи на колене и се огледа. Един срещу друг най-отзад седяха двама пазачи. И двамата стискаха пушки, но единият бе без дясна ръка и изглеждаше почти също толкова примирен със съдбата си, колкото самите затворници.
Луби изпълзя до задната част на каросерията, седна до пазача с двете ръце, сведе глава и се опита да се съсредоточи. Пътуването до затвора бе около четирийсетина минути. Беше убеден, че това е последната му възможност да не го качат на бесилото. Но как да избяга, чудеше се младежът, докато камионът намаляваше скоростта, за да мине през някакъв тунел. Когато излязоха навън, Луби се помъчи да си спомни още колко тунела има между затвора и съда. Три, може би четири. Не бе сигурен.
Когато след няколко минути стигнаха до следващия тунел, той бавно започна да брои. „Едно, две, три.“ Пътуваха в пълен мрак почти четири секунди. През това време имаше едно преимущество над пазачите - след трите седмици в килията те не можеха да виждат в тъмното като него. Но пък бяха двама. Луби хвърли поглед към другия пазач. Е, един и половина.
Момчето плъзна очи наоколо и пресметна, че трябва да са изминали приблизително половината разстояние между града и затвора. Отдясно на пътя течеше река. Навярно щеше да е трудно, ако не и невъзможно да я прекоси, тъй . като нямаше представа колко е дълбока. Отляво имаше поле, а на триста-четиристотин метра нататък започваха дървета.
Колко време щяха да му отнемат триста метра след като трябваше да тича с оковани ръце? Той завъртя глава, за да провери дали не наближават друг тунел, но не видя нищо и започна да се бои, че предишният е бил последният. Можеше ли да рискува и да избяга на светло? Стигна до заключението, че ако скоро не стигнат до тунел, просто не му остава друг избор.
След още километър и половина осъзна, че на следващия завой трябва да вземе решение. Бавно сви крака под себе си и отпусна окованите си китки върху коленете си. Здраво притисна гръб към канатата и прехвърли тежестта си върху пръстите на краката си.
Докато завиваха, погледна към пътя. Едва не извика от радост, когато видя на петстотин метра пред тях следващия тунел. По точицата светлина в отсрещния му край прецени, че ще разполага поне с четири секунди.
Остана на пръсти, напрегнат и готов за скок. Сърцето му биеше толкова силно, че се страхуваше пазачите да не го чуят. Вдигна очи към този до себе си. Войникът извади цигара от вътрешния си джоб, лениво я захапа и започна да рови за кибрит. Луби насочи вниманието си към тунела, вече само на стотина метра пред тях. Знаеше, че щом навлязат в мрака, ще има само броени секунди.
Петдесет метра... четирийсет... трийсет... двайсет... десет. Дълбоко си пое дъх, после скочи, прехвърли окованите си ръце през шията на пазача и завъртя с такава сила, че немецът се преметна през капака и с вик се стовари на пътя.
Камионът излезе от тунела. Луби се хвърли на земята и незабавно се затича към временното убежище на тъмнината. Последваха го още двама-трима затворници. Прекоси тунела и без да се обръща, се втурна към полето. Измина почти стотина метра преди да чуе свистенето на първия куршум над главата си. Опита се да продължи, без да забавя ход, но на всеки няколко крачки покрай него свиреха нови куршуми. Трябваше постоянно да променя посоката. После чу вик. Обърна се и видя, че един от последвалите го затворници е паднал на земята. Друг тичаше непосредствено зад него. Луби се надяваше, че ги обстрелва едноръкият пазач.
Дърветата се извисяваха само на стотина метра отпред. Всеки куршум му действаше като стартов пистолет и тласкаше треперещото му тяло все по-бързо. След секунди чу втори вик. Този път не се обърна. Оставаха му петдесет метра. След шест-седем секунди щеше да е в безопасност. И изведнъж в рамото му се заби куршум. Силата на удара го понесе още няколко крачки напред, после той се строполи по очи в калта. Опита се да пълзи, но нямаше сили и се отпусна на земята. И остана неподвижен, примирен със смъртта.
Някой грубо го сграбчи за раменете. Друг чифт ръце го хвана за глезените. Единствената му мисъл бе как немците са успели да го настигнат толкова бързо. Щеше да разбере, ако не беше изгубил съзнание.