- Да, разбира се - рече директорът. - Това е съвсем разбираемо. - Господин Кларк мрачно кимна в знак на съгласие.
- Можеш ли да ми разкажеш със собствени думи какво видя, когато онази събота влезе в павилиона? Не бързай. Каквито и чувства да изпитваш, не бива да смяташ това за подлост.
„Не се безпокой“ - помисли си Кийт. Той се замисли дали не е настъпил моментът едновременно да уреди всичките си стари сметки. Но може би щеше да спечели повече, ако...
- Също така трябва да имаш предвид, че от твоя разказ за случилото се в онзи злощастен следобед зависят няколко репутации. - Именно думата „репутации“ помогна на Кийт да вземе решение. Той свъси вежди, сякаш сериозно обмисляше последствията от думите си, и се зачуди още колко време да продължи мъчението.
- Когато влязох в павилиона, господин директоре - като се мъчеше да говори необичайно сериозно, започна момчето - вътре цареше пълен мрак. Това ме озадачи, докато не открих, че са спуснати всички щори. Още повече се изненадах, когато чух гласове откъм съблекалните за гостуващия отбор, тъй като знаех, че нашите играят на чужд терен. Потърсих електрическия ключ и когато го натиснах, с ужас видях... - Кийт се поколеба, сякаш се срамуваше да продължи.
- Няма нужда да се безпокоиш, че предаваш приятел, Таунсенд - подтикна го директорът. - Можеш да разчиташ на нашата дискретност.
„Което не може да се каже за моята“ - помисли си Кийт.
- ... с ужас видях дъщеря ви и Дънкан Алекзандър да лежат голи върху купчина наколенки. - Той отново замълча и този път директорът не настоя да продължи. Затова момчето пое инициативата. - Каквото и да е ставало вътре, спря, щом включих лампата. - Кийт за пореден път се престори, че се колебае.
- Както сам разбираш, Таунсенд, и за мен не е лесно -рече господин Джесъп.
- Разбирам, господине - отвърна той, доволен от начина, по който бе успял да представи случая.
- Според теб между двамата имаше ли или имало ли е сексуално сношение?
- Напълно съм убеден, господин директоре, че сексуалното сношение вече беше свършило. - Надяваше се, че отговорът му е прозвучал неубедително.
- Но защо си толкова сигурен?
- Защото... - Последва продължителна пауза. - Защото...
- Не се срамувай, Таунсенд. Ясно ти е, че ме интересува единствено истината.
„Само че истината може и да не е в мой интерес“ - помисли си Кийт, който за разлика от двамата мъже, ни най-малко не се срамуваше.
- Разкажи ни точно какво видя, Таунсенд.
- Не видях толкова много, господине, колкото чух -каза Кийт.
Директорът сведе глава. Трябваше му известно време, за да възвърне самообладанието си.
- Следващият въпрос е най-неприятен за мен, Таунсенд. Защото не само трябва да разчитам на паметта ти, но и на твоята преценка.
- Ще направя всичко възможно, господине.
Беше ред на господин Джесъп да се поколебае и Кийт почти трябваше да прехапе език, за да не каже: „Не бързайте, господине“.
- Според теб, Таунсенд - и не забравяй, че разговорът ни е поверителен - смяташ ли, че доколкото можеш да определиш, дъщеря ми... така да се каже... не се е съпротивлявала? - Кийт се съмняваше, че някога през живота си директорът е изричал по-нескопосано изречение.
Момчето го остави да се поти още няколко секунди преди твърдо да отговори:
- По този въпрос не изпитвам никакви колебания, господине. - Двамата мъже погледнаха право към него. -Това не беше изнасилване.
Господин Джесъп не прояви външна реакция, а само попита:
- Защо си толкова сигурен?
- Защото нито един от гласовете, които чух преди да включа лампата, не звучеше гневно или страхливо. Това бяха гласове на двама души, които очевидно... как да се изразя, господине... които очевидно се забавляваха.
- Абсолютно ли си убеден, Таунсенд?
- Да, господине. Абсолютно.
- Защо?
- Защото... защото бях преживял същото удоволствие с дъщеря ви само две седмици преди това, господине.
- В моя павилион! - изпелтечи директорът.
- Не, честно казано, в моя случай ставаше въпрос за гимнастическия салон. Имам чувството, че дъщеря ви го предпочиташе пред павилиона. Винаги казваше, че е много по-удобно да лежиш на гумени дюшеци, отколкото върху наколенки. - Господин Кларк бе онемял.
- Благодаря ти за честността, Таунсенд - успя да отвърне господин Джесъп.
- Няма нищо, господине. Трябвам ли ви още?
- Не, за момента не, Таунсенд. - Кийт понечи да си тръгне. - Но ще съм ти задължен, ако проявиш пълна дискретност по този въпрос.
- Разбира се, господине - отговори момчето. Директорът леко се изчерви. - Съжалявам, ако съм ви посрамил, но както напомнихте на всички ни в последната си неделна проповед, винаги, когато изпадне в затруднено положение, човек трябва да си повтори думите на Джордж Вашингтон: „Не мога да изричам лъжи“.