Когато нямаше клиенти, старицата му помагаше да учи английски, като му четеше на глас първата страница на „Ситизън“. После Луби също се опитваше да я прочете, което често я караше да избухва в смях.
До пролетта грешките му почти изчезнаха и скоро младежът тихо седеше в ъгъла и си четеше, като се консултираше с нея само когато срещаше непознати думи. Дълго преди да дойде време отново да се изправи пред трибунала, вече се справяше с първа страница на „Манчестър Гардиан“ и една сутрин, когато госпожа Суитман зяпна към непозната дори за нея дума, Луби реши в бъдеще да й спестява неудобството и да отваря оксфордския джобен речник, оставен да събира прах под тезгяха.
- Имате ли нужда от преводач? - попита председателят на трибунала.
- Не господине, благодаря - незабавно отвърна Луби.
Председателят повдигна вежди. Беше сигурен, че когато само преди половин година бе разпитвал този гигант, той не разбираше нито дума английски. Не бе ли същият, който смая всички с невероятния разказ за преживелиците си преди да стигне в Ливърпул? Сега повтаряше абсолютно същата история и освен с няколкото граматически грешки и ужасния си ливърпулски акцент оказваше още по-силно въздействие върху трибунала, отколкото първия път.
- И какво бихте желали да правите в бъдеще, Хох? -попита председателят, когато младият чех стигна до края на разказа си.
- Искам да постъпя в армията, за да дам своя принос за победата - чу се отработеният отговор на Луби.
- Това може да не се окаже толкова лесно, Хох - благожелателно му се усмихна съдията.
- Ако не ми дадете пушка, ще убивам немците с голи ръце - предизвикателно отвърна младежът. - Само ми дайте възможност.
Председателят отново му се усмихна и кимна на дежурния сержант, който отдаде чест и енергично изведе Луби от залата.
Съобщиха му решението на съда едва след няколко дни. Носеше сутрешните вестници в офицерския стол, когато към него се приближи ефрейтор и без никакви обяснения му каза:
- Хох, началникът иска да те види.
- Кога? - попита Луби.
- Веднага - отвърна ефрейторът. Младежът пусна останалите вестници на земята и двамата се втурнаха през плаца към служебната сграда.
Когато зад вратата на кабинета се чу „Влез“, ефрейторът отвори, застана мирно, отдаде чест и изрева така, като че ли все още се намираше на плаца:
- Доведох Хох, както наредихте, господин полковник.
Луби стоеше точно зад него и една не падна, когато ефрейторът направи крачка назад. Беше виждал британския офицер един-два пъти, но само отдалеч. Младежът застана мирно и вдигна длан към челото си, като се опита да подражава на ефрейтора. Началникът вдигна очи към него, после ги сведе към листа върху бюрото си.
- Хох - започна той. - Ще ви прехвърлят в тренировъчен лагер в Стафордшир, където ще постъпите в сапьорния корпус като редник.
- Слушам, господин полковник - радостно отвърна Луби.
Полковникът продължи да гледа към листа.
- Потегляте утре сутрин в седем нула нула.
- Слушам, господин полковник.
- Преди това ще идете при дежурния интендант, който ще ви даде всички необходими документи, включително билети за влака.
- Слушам, господин полковник.
- Имате ли някакви въпроси, Хох?
- Да, господин полковник. Сапьорният корпус убива ли немци?
- Не, Хох - засмя се офицерът. - Но там ще оказваш безценна помощ на онези, които ги убиват.
Луби знаеше какво означава думата „ценен“, но не бе съвсем сигурен за смисъла на „безценен“. Записа си я веднага щом се прибра в бараката си.
Както му бяха наредили, следобед младежът се яви при дежурния интендант и получи билети за влак и десет шилинга. След като събра малкото си вещи, той за последен път се спусна по хълма, за да благодари на госпожа Суитман. Потърси новата дума в речника под тезгяха и каза на старицата, че помощта й е била безценна. Тя не призна на високия млад чужденец, че вече говори родния й език по-добре от самата нея.
На следващата сутрин Луби взе автобус до гарата и в седем и двайсет хвана влака за Стафорд. Когато след три прехвърляния и няколко забавяния пристигна, бе изчел „Таймс“ от кора до кора.
В Стафорд го очакваше джип. Зад волана седеше войник от северностафордширския полк, който изглеждаше толкова спретнат, че Луби го нарече „господин ефрейтор“. По пътя за казармата войникът не остави у него съмнение, че „кулитата“ - младежът все още трудно се справяше с жаргона - са най-нисшата форма на живот.
- Те са просто шайка скатавки, готови на всичко, за да не участват в истински бойни действия.
- Аз искам да участвам в истински бойни действия -твърдо отвърна Луби - и не съм скатавка. - Той се поколеба. - Нали?