Малцина разговаряха - всички се чудеха дали след двайсет и четири часа все още ще са живи. Когато минаваха през Уинчестър, новопоставени знаци ги насочиха към брега. И други се готвеха за 5 юни. Той си погледна часовника. Минаваше три. Продължаваха да пътуват, все още без да имат представа за местоназначението си.
- Надявам се, че все някой знае къде отиваме - каза ефрейторът, който седеше срещу него.
След час конвоят спря на портсмутското пристанище. Войниците се изсипаха от камионите и бързо се строиха по дивизии в очакване на заповеди.
Неговата рота застана в три безмълвни редици. Някои трепереха от студения нощен въздух, други от страх, докато чакаха да се качат на корабите. Скоро щяха да стъпят на френска земя.
Предишния път се бе качил на кораб, спомни си редник Плейър, за да избяга колкото може по-надалеч от немците. Сега поне нямаше да се задушава в тесен трюм, пълен с чували жито.
Високоговорителят запращя, после се чу глас.
- Говори бригаден генерал Хампсън. Предстои ни да се отправим на операция „Овърлорд“, десанта във Франция. Събрали сме най-голямата флота в историята, за да ви преведем отвъд Ламанша. Ще ви поддържат девет линейни кораба, двайсет и три крайцера, сто и четири ескадрени миноносеца и седемдесет и една корвети, да не споменавам за безбройните кораби от търговския флот. Сега ще получите заповеди от преките си командири.
Слънцето тъкмо започваше да изгрява, когато лейтенант Уейкъм даде заповед на взвода да се качи на „Неустрашимий“. Минути след като стъпиха на борда на миноносеца, двигателите зареваха и войниците започнаха пътуването си през Ламанша.
През първия половин час от неспокойното им плаване - въпреки съветите на метеоролозите си Айзенхауер беше избрал бурна нощ - всички пееха, шегуваха се и си разказваха невероятни истории за още по-невероятни походи. Когато редник Плейър сподели с другарите си как изгубил девствеността си с една циганка, извадила немски куршум от рамото му, те избухнаха в смях и сержантът каза, че никога не бил чувал толкова неправдоподобна история.
Лейтенант Уейкъм, който стоеше на носа, внезапно вдигна дясната си ръка и всички утихнаха. До дебаркирането оставаха само минути. Редник Плейър провери снаряжението си. Носеше противогаз, автомат, два патрондаша, малко храна и манерка. Когато разрушителят спря, той последва командира в първата амфибия. Обсипаха ги куршуми и мини и мнозина от войниците в други лодки бяха убити още преди да са стигнали на сушата.
Когато най-после заораха в пясъка, Плейър скочи след лейтенант Уейкъм. От двете му страни другарите му се изкачваха по брега под постоянен обстрел. Първата гилза падна от лявата му страна преди да е изминал и пет метра. Секунда по-късно видя някакъв ефрейтор да се строполява с пронизани гърди. Инстинктивно понечи да залегне, но нямаше къде да се скрие, затова се насили да продължи. Не преставаше да стреля, въпреки че нямаше представа къде е врагът.
Тичаше и пълзеше, тичаше и пак пълзеше, без да знае колко от другарите му са загинали - пясъкът вече беше покрит с трупове. Плейър не можеше да е сигурен колко часа са изтекли, но на всеки няколко метра, които пропълзяваше напред, прекарваше два пъти повече време залегнал, докато вражеските куршуми свистяха над главата му. С всеки следващ път, когато се изправеше, зърваше все по-малко от другарите си. Когато стигнаха до скалите, лейтенант Уейкъм най-после спря. Редник Плейър го следваше по петите. Младият офицер трепереше толкова силно, че трябваше да минат няколко минути преди да е в състояние да даде заповеди.
Накрая лейтенантът преброи единайсет от двайсет и осемте мъже, които бяха с него в десантната лодка. Радистът му съобщи, че имат заповед да продължат напред. Единствено Плейър изглеждаше доволен. През следващите два часа бавно се придвижваха напред, като често нямаха друго прикритие освен плетове и канавки. На всяка крачка падаха хора. Позволиха им да направят почивка едва когато слънцето почти залезе. Набързо устроиха лагер, но малцина успяха да заспят, защото врагът продължаваше да ги обстрелва. Някои играеха карти, други почиваха, мъртвите лежаха неподвижно.
Редник Плейър искаше да е първият, изправил се лице и лице с немците. Когато се увери, че никой не го наблюдава, той се измъкна от палатката и запълзя към врага, като се насочваше по трасиращите куршуми. След четирийсет минути чу немски гласове. Заобиколи лагера им и забеляза войник, който се облекчаваше в храстите.
Промъкна се зад него и точно когато немецът понечи да си вдигне панталоните, Плейър се хвърли върху него. Обви ръка около шията му и рязко завъртя главата му, после го остави проснат сред гъсталака. Свали от врата му плочката с личния му номер, взе каската му и запълзя обратно към своите.