Беше на стотина метра от британския лагер, когато чу:
- Стой! Кой е там?
- Червената шапчица - спомни си паролата той.
- Приближи се.
Плейър направи няколко крачки и внезапно усети, че в гърба му опира щик, после още един - в гърлото му. Без повече приказки го отведоха в палатката на лейтенант Уейкъм. Офицерът внимателно изслуша разказа му, като го прекъсваше само от време на време, за да провери някой неясен момент.
- Добре, Плейър - каза лейтенантът накрая. - Искам да скицираш карта с точното местоположение на вражеския лагер. Трябват ми особеностите на терена, разстоянието, всичко, което си спомняш. След като свършиш, опитай се да поспиш. Ще ни водиш, когато призори продължим напред.
- Да го накажа ли с непоряд, защото е напуснал лагера без разрешение? - попита дежурният сержант.
- Не - отвърна Уейкъм. - Произвеждам Плейър в ефрейтор. Заповедта влиза в сила от този момент. - Ефрейтор Плейър се усмихна, отдаде чест и се върна в палатката си. Но преди да заспи приши нашивките на ръкавите си.
Три месеца след като редник Джон Плейър дебаркира на нормандския бряг, северностафордширският полк тържествено мина по Шанз Елизе и новопроизведеният сержант Плейър мислеше само за едно: как да намери жена, с която да прекара тридневната си отпуска, или - ако извадеше невероятен късмет - три жени за по една нощ.
Но преди да ги освободят, всички сержанти получиха заповед да се явят пред комисията по посрещането на съюзническия личен състав, за да ги инструктират как да се ориентират в Париж. Не можеше да си представи по-голямо губене на време. Знаеше как да се грижи за себе си във всяка европейска столица. Единственото му желание бе да го пуснат преди американските войници да са окупирали всяка жена под четирийсет години.
Когато пристигна в сградата на комисията, сержант Плейър зае мястото си на опашката, за да получи папка с информация какво се очаква от него на съюзническа територия - как да открие Айфеловата кула, кои клубове и ресторанти са му по кесията, как да не се зарази с венерически болести. Съветите като че ли бяха измислени от почтени дами на средна възраст, които никога през живота си не са влизали в кръчма.
Когато най-после дойде неговият ред, той спря като хипнотизиран, абсолютно неспособен да промълви и дума - на какъвто и да било език. Зад масата стоеше стройно момиче с тъмнокафяви очи и къдрава тъмна коса. То се усмихна на високия смутен сержант и му подаде папката, но Плейър не я взе.
- Имате ли някакви въпроси? - на английски със силен френски акцент попита момичето.
- Да. Как се казвате?
- Шарлот - отвърна тя и се изчерви, макар че този ден вече десетки пъти й бяха задавали същия въпрос.
- Французойка ли сте?
Момичето кимна.
- Побързай, сержант - каза ефрейторът, който стоеше зад него.
- Заета ли сте през следващите три дни? - премина на родния й език той.
- Не особено. Но до края на дежурството ми остават още два часа.
- Тогава ще ви почакам. - Сержант Плейър се обърна и седна на една дървена пейка до стената.
През следващите сто и двайсет минути очите му се откъсваха от момичето с къдравата коса само за да погледнат към бавно напредващите стрелки на големия часовник на стената. Радваше се, че не й е предложил да се върне по-късно, защото през тези два часа чу още много войници ди й задават абсолютно същия въпрос. Тя всеки път хвърляше поглед към него, усмихваше се и поклащаше глава. Когато най-после се освободи, Шарлот отиде при него и го попита:
- Какво би искал да направиш първо?
Той не й каза, но с готовност я остави да му покаже Париж.
През следващите три дни се отделяше от нея само късно вечер, когато Шарлот се прибираше в малкия си апартамент. Плейър се изкачи на Айфеловата кула, разхожда се по бреговете на Сена, посети Лувъра и последва повечето съвети от папката, което означаваше, че двамата почти винаги бяха придружавани поне от три полка самотни войници, неспособни да скрият завистта си.
Хранеха се в оживени ресторанти, танцуваха в нощни клубове, претъпкани с толкова народ, че можеха да се въртят само на едно място, разговаряха за всичко друго освен за войната, която им бе дала само тези три безценни дни заедно. Той й разказа за семейството си в Дуски, което не беше виждал от четири години.
Разказа й и всички свои преживявания след бягството си от Чехословакия, като пропусна да спомене единствено за Мари. Тя му описа живота си в Лион, където родителите й имали малък магазин за зеленчуци, и изрази радостта си, че съюзниците най-после са в любимата й Франция. И че войната най-сетне щяла да свърши.