- Но тук пише, че... - когато прелисти третата страница, рече Армстронг.
Тюлпанов отново се усмихна.
- А, стигнал си до мястото, където се потвърждава, че Арно Шулц получава всички акции на „Телеграф“..
Армстронг вдигна очи и погледна майора, но не каза нищо.
- Разбира се, това е от значение само докато завещанието все още съществува - каза Тюлпанов. - Ако този документ никога не види бял свят, акциите автоматично се прехвърлят на госпожа Лаубер и в такъв случай не виждам причина...
- Какво очакваш в замяна? - попита Дик.
Майорът не отговори веднага. Като че ли обмисляше въпроса.
- Е, може би по малко информация от време на време. В крайна сметка, Луби, ако аз ти помогна да спечелиш първия си вестник преди да си навършил двайсет и пет, все трябва да получа нещо.
- Не разбирам.
- Много добре разбираш - усмихна се Тюлпанов. - Но въпреки това ще ти обясня.
Докато руснакът продължаваше, Армстронг взе вилицата си и за пръв път в живота си опита хайвер.
- Да започнем с простия факт, че ти дори не си британски гражданин. Озовал си се тук съвсем случайно. И макар да са те приели в армията си, убеден съм, вече си проумял, че няма да те приемат по същия начин в сърцата си. Ето защо е настъпил моментът да решиш за кой отбор ще играеш.
Дик пак си взе хайвер. Харесваше му.
- Сам ще се увериш, че идването ти в нашия отбор няма да те ангажира прекалено. От време на време двамата бихме могли да си помагаме да напредваме в онова, което англичаните все още упорито наричат „Голямата игра“.
Армстронг дообра чинията си. Надяваше се да му предложат втора.
- Защо не обмислиш въпроса, Луби? - Тюлпанов се наведе, взе завещанието и го прибра в плика.
Дик мълчаливо гледаше празната си чиния.
- Междувременно - рече майорът - ще ти дам някои сведения, които да отнесеш на приятелите си от службата за сигурност. - Той извади лист хартия от вътрешния си джоб и го побутна към него. Армстронг го прочете и с удоволствие установи, че все още може да мисли на руски.
- Честно казано, Луби, вашите хора вече разполагат с този документ, но въпреки това ще са доволни да получат потвърждение на съдържанието му. Виждаш ли, всички разузнавателни служби си приличат по страстта си към бумащината. По този начин са в състояние да доказват, че работата им е необходима.
- Как съм успял да се сдобия с това? - вдигна листа Армстронг.
- Боя се, че днес секретарката ми отсъства и временната й заместничка оставя бюрото си без надзор.
Дик се усмихна, сгъна документа и го пъхна във вътрешния си джоб.
- Между другото, Луби, момчетата от вашата секретна служба не са толкова умни, колкото си мислиш. Послушай съвета ми: пази се от тях. Ако решиш да влезеш в играта, все някога ще трябва да предадеш едната или другата страна и ако открият, че ги мамиш, без никакви угризения ще се избавят от теб.
Сърцето на Армстронг се разтуптя.
- Както вече ти обясних - продължи майорът, - няма нужда веднага да взимаш решение. - Той потупа кафявия плик. - Спокойно мога да почакам още няколко дни преди да съобщя на господин Шулц за късмета му.
- Имам добра новина за теб, Дик - каза полковник Оукшот, когато Армстронг се яви в кабинета му на следващата сутрин. - Демобилизационните ти документи най-после са готови и не виждам причина да не се върнеш в Англия до един месец.
Полковникът се изненада от реакцията му, ала реши, че младият офицер сигурно се безпокои за друго.
- Не че Форсдайк ще се зарадва от твоето заминаване след триумфа ти с майор Тюлпанов.
- След като имам възможност да установя връзка с руското разузнаване, може би не трябва толкова да бързам да се върна - каза Дик.
- Адски патриотично от твоя страна, приятелю - отвърна полковникът. - В такъв случай просто няма да бързам, докато не ми дадеш знак.
Шарлот продължаваше настойчиво да го пита кога най-сетне ще напуснат Берлин и същата вечер му обясни защо въпросът е толкова важен. Когато чу новината, Дик осъзна, че не може да извърта повече. Той седна в кухнята до жена си и й разказа всичко за плановете си в Англия.
На следващата сутрин си намери оправдание да отиде в руския сектор и след продължителна подготовка при Форсдайк влезе в кабинета на Тюлпанов няколко минути преди обяд.
- Как си, Луби? - попита руският разузнавач. - И което е по-важно, стигна ли до решение на коя страна ще играеш?
- Преди да взема окончателно решение - отвърна Дик - искам да се срещна с госпожа Лаубер.
Майорът закрачи из стаята, като че ли сериозно обмисляше желанието му.
- Една стара английска поговорка, Луби, гласи, че когато има добра воля...