После пак пресече улицата, влезе и изчака на рецепцията, докато от един от асансьорите не се появи добре облечена жена на средна възраст. Тя се приближи до него и каза:
- Сър Съмърсет ви очаква, господин Таунсенд.
В огромния кабинет с прозорци към пристанището го посрещна мъжът, на когото той се възхищаваше още от малък.
- Радвам се да те видя, Кийт. Доколкото знам, си бил съученик с моя генерален директор Дънкан Алекзандър, нали? - Кийт се ръкува с Дънкан, но не размениха нито дума. - Но не вярвам да познаваш главния редактор на „Кроникъл“ Ник Уотсън.
- Не, нямам това удоволствие - отвърна Таунсенд. -Но неговата репутация ми е известна, разбира се.
Сър Съмърсет покани всички да седнат около голямата заседателна маса.
- Знаеш ли, Кийт - започна старецът, - ужасно се гордея с този вестник. Опитвал се е да го купи даже самият Бивърбрук.
- Разбирам - каза Таунсенд.
- Установили сме журналистически стандарти, с които, иска ми се да вярвам, баща ти би се гордял.
- Той винаги говореше с най-голямо уважение за вашите вестници. Всъщност, по отношение на „Кроникъл“, струва ми се, по-точна ще е думата „завист“.
Сър Съмърсет се усмихна.
- Много любезно от твоя страна, момчето ми. - Той замълча за миг. - Е, изглежда, през последните няколко седмици нашите хора са успели да се договорят за повечето подробности. Та стига да си в състояние да дадеш милион и деветстотин хиляди лири - колкото Уоли Хакър - също толкова важно, да се съгласиш да оставиш Ник за главен редактор и Дънкан за генерален директор, мисля че можем да сключим сделка.
- От моя страна би било глупаво да не разчитам на техните огромни умения и опит - отвърна Таунсенд. - Те са високо уважавани професионалисти и с удоволствие ще работя с тях. Трябва да отбележа обаче, че нямам навик да се намесвам във вътрешните дела на вестниците си особено в работата на редактора. Просто не ми е в стила.
- Виждам, че си научил много от баща си - каза сър Съмърсет. - Също като него и теб, аз не се бъркам в ежедневното ръководство на вестника. Това винаги води до лоши резултати.
Кийт кимна в знак на съгласие.
- Е, смятам, че на този етап няма какво повече да обсъждаме, затова предлагам да се прехвърлим в трапезарията и да обядваме. - Старецът го прегърна през рамо. - Ех, да можеше и баща ти да е с нас...
По обратния път до летището усмивката не напускаше лицето му. Щеше да е чудесно, ако тя летеше със същия самолет. Той се усмихна още по-широко, докато закопчаваше колана си и мислено си повтаряше какво ще й каже.
- Надявам се, че пътуването ви до Сидни е било успешно, господин Таунсенд - каза тя и му подаде вечерния вестник.
- Повече не би могло и да се желае - отвърна Кийт. - Какво ще кажете да вечеряме заедно и да го отпразнуваме?
- Много любезно от ваша страна, господине - наблегна на последната дума момичето, - но се боя, че това е в нарушение на правилника на компанията.
- Ще го нарушите ли, ако ми кажете името си?
- Не, господине. Казвам се Сюзан. - Тя му отправи ослепителната си усмивка и се отдалечи.
Когато се прибра в апартамента си, Кийт си направи сандвич със сардини. Но успя да отхапе само една хапка и телефонът иззвъня. Обаждаше се Клайв Джарвис, старши-партньор в „Джарвис, Смит & Томас“. Клайв все още се безпокоеше за някои дребни подробности от договора, сред които условията за компенсации.
Едва затвори слушалката, когато отново го потърсиха и този път той проведе по-продължителен разговор със своя счетоводител Тревър Мичъм, който продължаваше да смята, че 1.9 милиона лири са прекалено висока цена.
- Нямам друг избор - каза Таунсенд. - Уоли Хакър вече е предложил същата сума.
- Хакър обаче може да си го позволи - отвърна Мичъм. - Мисля, че все пак трябва да поискаме разсрочено плащане на основата на тазгодишния тираж, а не на средната стойност от последните десет Години.
- Защо? - попита Таунсенд.
- Защото „Кроникъл“ от година на година губи по два-три процента от читателите си. Всичко трябва да се базира на най-новите данни.
- Съгласен съм с това, но не искам да стане причина за проваляне на сделката.
- Нито пък аз - каза счетоводителят. - Но и не искам да банкрутираш само защото от сантиментални подбуди си платил прекалено висока цена. Трябва да обмисляш всяка сделка поотделно, а не просто да я сключваш, за да докажеш, че не си по-лош от баща си.