— Джослин притежава оригинала на книгата. И вероятно всичко в нея вече му е известно.
— Но може да не иска ние да узнаем какво съдържа тя и затова да я търси така отчаяно.
— Но тя е на повече от сто години. В нея не може да има нищо, което да повлияе на настоящето на Джослин. Вероятно го привлича царското съкровище.
— Но дали е така? Никога не приемай нещо за дадено.
— И къде ще отидем сега?
— Мисля, че трябва да сме близо до Джослин. Фабриките и главните му офиси са в Екатеринбург. Ще намерим къща или хотел близо до тях.
— Екатеринбург — повтори Ирана.
Той я погледна.
— Бях там преди години. Смятах това за свой дълг. И никога не поисках да се върна.
— Защо? — запита Емили. — Какво, освен фабриките на Джослин, има в Екатеринбург?
— Музеят, в който десетилетия наред са били изложени чукът и другите инструменти — каза Гарет. — Този град е също мястото, където са били изклани Николай II и семейството му.
Тя ококори очи.
— Мили Боже!
— Любопитно съвпадение е, че бизнесът на Джослин е съсредоточен там, не мислите ли? — запита Гарет. — Ще ви заинтересува ли фактът, че митрополит Димитри живее и работи в същия град?
— Да.
— И аз така си помислих — каза Гарет и се обърна, за да влезе в къщата. — А това е друга възможна причина Фъргъсън да греши за господин Абсолютно Чистия и Почтения.
Стигнаха Екатеринбург малко преди падането на мрака.
Емили не знаеше какво да очаква, но градът не бе нито голям, нито оживен. Струваше й се, че над всичко е надвиснал странен покров. Ирана кимна, като видя изражението й.
— Знам какво мислиш и чувстваш. Беше същото за мен при първото ми идване тук. Бях прочела какво се е случило тук и можех да мисля единствено за Николай, Александра и децата им. Екатеринбург всъщност е четвъртият по големина град в Русия. За царското семейство е било шок дори самото им идване тук. А аз пък си мислех, че вероятно е трябвало да ги заведат в по-отдалечено кътче на страната. Някъде, където шансът да ги спасят би бил по-малък.
— Очевидно, и тук не е бил много голям — отбеляза Емили.
Гарет посочи огромна фабрика, от чиито комини излизаше гъст пушек.
— Онова предприятие там е „Джослин Пластикс“.
— Огромно е — вметна Дардън.
Гарет кимна.
— Но никога не би постигнало такива размери и успех без помощта на руското правителство. Фабриките на Джослин са чисти, с работниците се отнасят добре. Опитва се да не вреди на околната среда. Руснаците не са така загрижени за опазването на околната среда, но нямат нищо против усилията на Джослин да я запази чиста.
Емили се облегна назад и се загледа в улиците на Екатеринбург. Първото й впечатление може и да бе като от всеки голям индустриален град в света, но сега започваше да забелязва чисто руските черти. Мъже и жени, облечени в сиво и черно, макар и рядко — някоя пищна църква, излъчваща почти ориенталско великолепие всред цялата тази скучна архитектура, останала от времето на Съветския съюз.
След десет минути Гарет зави и колата влезе в алеята на голям хотел, спретната каменна сграда, пред която растяха борове.
— Пристигнахме. Не е хотел пет звезди, но, според Дардън, бизнесмените отсядат тук. Вероятно е поне поносим. — Спря колата и слезе. — Емили, двете с Ирана влезте вътре и регистрирайте всички ни. Аз, Дардън и Поли ще започнем да разтоварваме багажа.
— Ирана може и сама да ни регистрира. Ще ви помогна. — Емили слезе от колата. — Не виждам пикола и портиери да тичат да ни помогнат.
— Гарет не иска много хора да те забележат — каза Дардън. — Не мисля, че и ти би искала да те видят в някой от големите хотели в близост до мястото, където някога било изклано царското семейство. Някои от тях са капани за туристи.
— Да, определено не бих искала това. — Направи гримаса. — Идеята да се правят пари от трагедии е отвратителна.
Дардън кимна.
— А градът със сигурност печели добре от убийството на Романови. Борис Елцин събори къщата, в чието мазе било убито семейството. Сега там се издига мемориал. А върху мината, в която били хвърлени телата, е построен манастир.
Емили поклати глава.
— Музеи, манастири, мемориали… Опитват се да компенсират зверствата.
— Ако се изчака достатъчно дълго, хората накрая се осъзнават и се отказват от злото — каза Ирана. — Но на това място е било необходимо наистина много дълго време. Като в лагерите на смъртта — Аушвиц и Берген-Белсен. Всички отричат те да имат нещо общо с това, а някои отричат дори съществуването им. Всички се страхували от комунистическото правителство и дори не искали да говорят за Романови.