— Но на това е бил сложен край още през осемдесетте години на двайсети век.
— И тогава местата на смъртта се превърнали в празнични атракции. Когато бях тук преди, в мемориала се извършваха брачни церемонии и щастливите двойки се снимаха пред мемориала.
— Ужасно.
— И аз така си помислих. Опитах се да разбера, но у мен, изглежда, нямаше достатъчно съчувствие. — Усмихна се. — Сега приемам нещата малко по-добре, но това идва с възрастта и опита. — Тръгна към входната врата на хотела. — Ще отида да се погрижа за регистрацията.
Гарет се обърна към Поли, който бе погълнат от работата си с компютъра и не бе помръднал от задната седалка.
— Имаш ли напредък?
Поли вдигна поглед от екрана.
— Да. Имах много време да поработя. Пътуването бе ужасно дълго. Свързах се с езиков сайт на университета в Токио. Разполагат с някои наистина удивителни технологии. Ако в хотела имат принтер, може би ще имам нещо за теб по-късно тази вечер. — Затвори лаптопа и слезе от колата. — Добре, хайде, натовари ме с куфарите. Макар че да караш мъж с моето телосложение на физическа работа си е чисто прахосничество.
— Свиквай. — Гарет му подаде три куфара. — Изследвай нови хоризонти.
— Както кажеш. — Поли звучеше някак разсеяно, докато следваше Дардън в хотела.
— Удивителен е — каза Емили. — Казваш му какво искаш и той веднага, като вълшебник, го изважда от компютъра.
— Чудото, наречено Интернет. — Гарет запали двигателя на колата. — Но наистина е удивителен, а приема това като нещо съвсем естествено.
Похвалата не бе дадена охотно, но показваше колко много се бе променило отношението на Гарет към Поли.
— Може би нямаше да успеем да спасим Ирана, ако не беше той.
— Вярно е.
— И ти помогна в къщата на Бабин?
— Да.
— Аз не можех ли да свърша това, което е направил той?
Гарет кимна.
— Тогава защо, по дяволите, не бях там?
— Вече го обсъдихме.
— Да, както и фактът, че си шовинист и понякога — неблагоразумен. — Погледна към хотела. — И го споменавам за последен път. Но не ти прощавам. Обаче, когато ставаше въпрос за Ирана, се отнесе с мен като с партньор, а не като с парцалена кукла.
— Това, може би, бе най-трудното нещо, което съм правил в живота си.
— Но го направи, а това е единственият начин да не се отделя от теб и да преследвам Стонтън сама — нещо, което искаш да избегнеш на всяка цена. Разбираш ли?
— О, да, не би могла да го кажеш по-ясно. Ще трябва да видим как ще се получи.
Няма да си признае, разбра тя.
— Да. — Грабна сака. — Бих могла да кажа още… — Млъкна рязко, защото мобилният телефон на Гарет звънна.
Той погледна екрана.
— Фъргъсън.
Прие обаждането и увеличи звука.
— Нещо ново за Джослин?
— Не. Казах ти, че за него няма какво да се открие. Той е порядъчно момче. — Фъргъсън направи пауза. — Обаждам се във връзка с Бабин. Промени ли решението си относно него?
— Какво?
— Чу ме. Не мислиш ли, че за нас ще е по-удобно да се отървем от него веднъж и завинаги? Не ми харесва идеята да ме натоварваш с неговото наблюдение, след като…
— Какви ги говориш?
— Бабин е мъртъв. Масиран инфаркт. Агентът ми каза, че се е случило малко преди той да се качи на борда на самолета за Монте Карло.
Емили си пое рязко дъх.
— Не съм променил решението си — каза Гарет. — Ако някой е премахнал Бабин, не съм аз. Получи ли резултатите от аутопсията?
— Не. Но и двамата знаем колко е лесно да се предизвика инфаркт: леко убождане с подкожна инжекция и…
— Не съм го направил аз, Фъргъсън. Исках да остане жив — в случай, че по-късно имам нужда от него. Твоите хора забелязаха ли подозрителни лица?
— Възможно е да е станало в асансьора.
— Обади ми се, ако откриеш нещо.
— О, разбира се. Разчитай на мен. — Фъргъсън затвори.
— Възможно ли е смъртта му да е била естествена? — запита Емили.
— Възможно е. Всичко е възможно — каза Гарет. — Но се съмнявам. Прекалено голямо съвпадение. — Взе и последния куфар и затвори багажника. — Възможно е да не научим нищо веднага. Някои вещества се откриват много трудно и дори екипът лекари да знае какво търси, трябва да проведе милион тестове, за да ги открие.