— Никога не съм мислила за теб по този начин.
— Жена с правилна преценка. Ще се омъжиш ли за мен?
— Не.
— А ще си легнеш ли с мен?
— Не — каза Гарет.
— Не питах теб… — Поли хвърли предпазлив поглед на Гарет. — Не мисля, че ще настоявам. — Махна с ръка. — Винаги получаваш каквото искаш. Май с всички ви е така. Хайде, изчезвайте от стаята ми, че да мога да поспя.
— Очарователно — каза Дардън. — Ще се видим на сутринта. — Погледна часовника си, докато отиваше към вратата. — Която не е толкова далеч.
— Прав е — каза Гарет, когато двамата с Емили излязоха в коридора. — Искаш ли да го направим сутринта?
— Не. — Но също така не искаше да бъде сама, докато четеше онова, което според Поли бе дяволски отвратително и грозно. — Не може ли да отидем в стаята ти и да поработим върху текста? Мисля да си го разделим. Ще прегледаме набързо първата част, която излага философията, оказала се така примамлива за Распутин. Няма да ни отнеме много време. А след това ще се заемем с бележките, характерни само за „Книга за живите“.
Той кимна.
— Планът изглежда добър. Ще поръчам кафе и ще видим какво ще ни каже Михаил Зелов за себе си.
Онова, което Зелов имаше да каже за себе си, бе достатъчно извратено, че да предизвика гадене у Емили. След като преглеждаха цял час изложението на доктрината, тя вдигна поглед към Гарет, който седеше в другия край на стаята.
— Нищо чудно, че Распутин го е прегърнал като роден брат. Тази доктрина разрешава всички отвратителни мерзости, известни на човечеството. Препоръчва всичко от сексуално използване на деца до изнасилване и дори унищожението на иконите в църквата. Има дори глава, в която са описани методите за мъчение и убийство на враговете. По-лошо е дори от онова, което съм чела за Инквизицията.
Гарет кимна.
— Искал е да основе своя собствена църква и да се провъзгласи за първосвещеник. Прекарал е петнайсет години в Йерусалим, където се опитал да основе собствен храм, но се отказал и се върнал в Русия, за да напише тази книга. Има толкова много злоба в тази доктрина, че не мога да кажа кого е боготворял — Бога или дявола.
— Самия себе си. — Емили потрепери. — Ако е можел да отнеме трона на царя, щял е да го направи. Сега да видим как е приложил въпросната доктрина в царския двор.
Прелисти до последната глава на книгата, озаглавена просто „Бележки“.
„15 септември 1916
Распутин започва да става неуправляем. Дадох му всичко, но той започва да мисли, че наистина е това, в което накарах света да вярва. Губя влиянието си над него.“
„1 октомври 1916
Распутин ми казва, че вече не вярва в доктрината ми. Мисли, че съм го излъгал за храма в Йерусалим. Мисли, че съм излъгал и за магията на чука. Харесва положението си на съветник на царицата и ще се лепне за полите й, както и за тези на църквата. Мисля, че се страхува прекалено много от мен, за да ме предаде, но не мога да бъда сигурен.“
„10 октомври 1916
Сам съм. Распутин ме изгони, когато днес се отбих при него. Трябва да го унищожа. Какъв глупак е той.“
„19 ноември 1916
Възможно е Распутин да настрои царя срещу мен, като използва за това царицата. Двамата с царя сме разговаряли много пъти за чука и мислех, че сме постигнали съгласие по въпроса. Напоследък той избягва темата и усещам хладина в него. Нима не разбира, че е обграден от хаос? Мога да му протегна ръка и да го спася, както направих със сина му, когато можеше да изгуби толкова много кръв, че да умре. Но той трябва първо да ми даде това, което искам.“
„5 декември 1916
Утре вечер ще съм на борда на кораб за Америка. Отдавна мисля за Америка. Това е страна, в която селянинът може да стане цар, ако има парите да купи трона. Аз ще имам парите. Мислех, че мога да остана тук и да постигна съдбата си, но това не е мъдро решение. Онова, което продавам, не е ценно за тези комунистически змии, които скоро ще погълнат двора и всичко друго около себе си. Виждам какво идва. Дори царят трябва да го вижда.
Оставих мила прощална бележка на Распутин.
Той не й обърна внимание.
Довиждане, Распутин.“
„12 януари 1918
Отново съм в Санкт Петербург. Слязох от кораба в Ливърпул, както планирах, пресякох Ламанша до Марсилия и стигнах до Санкт Петербург по суша. Пътувах бавно и мина повече от година, откакто напуснах Русия. Трябваше да се погрижа върху мен да не паднат никакви подозрения, а времето кара всички да забравят онова, което човек иска да не се помни за него. Убийството на Распутин не бе извършено така чисто, както щях да го направя аз. Феликс Юсупов и другите конспиратори опитаха всичко — от отрова, до куршум и удавяне, преди да успеят да доведат делото до край. Може би, през годините, Распутин е придобил от моите сили и те са го направили устойчив срещу смъртта. Недостатъчно. Вече е мъртъв и не е проблем за мен. Разбрах, че царското семейство скърби горчиво за него. Това е добре. Обаче трябва да скърбят за себе си. Царят бе принуден да абдикира, но все още таи надежда, че всичко ще бъде наред. Какво трябва да се случи, та да разбере той, че трябва да бяга от страната? Ще почакам още малко в това селце и известно време няма дори да се приближа до царя, че появяването ми да не изглежда толкова подозрително. След време ще отида при тях и ще им кажа, че съм чул за смъртта на Распутин и съм се върнал, за да ги утеша в мъката им. Тогава, след като царят е убеден в искреността ми, отново ще разговаряме за чука. Не се осмелявам да действам прекалено бързо, но е възможно той да има много малко време.“