— Гарет? — Гласът на Кариф бе едва доловим. — Съжалявам. Опитах се да…
— Всичко е наред, Кариф. Разбирам.
— Бягай. Не исках… Не мислех, че… съм толкова слаб. Никога…
— Достатъчно. — На телефона отново бе Стонтън. — На него му е трудно да говори. В момента всичко е трудно за бедното копеле.
— Ти, кучи сине!
— Такъв съм, да. Но още преди години се погрижих да се отърва от тази кучка. — Заговори на някого. — Да, Борг? Отлично. Ще затварям вече, Гарет.
— Върви по дяволите! — Протакай. Намери начин да освободиш Кариф. — Искам отново да говоря с Кариф.
— Кариф? Казах ти, той вече не може с нищо да бъде полезен. Да го освободим от нещастията. Нож, мисля…
— Не, по дяволите, чакай. Можем…
Вик.
Мили Боже! Гарет стисна зъби, ръката, която държеше телефона, се напрегна. Стонтън отново заговори.
— Той умря за теб, Гарет. Не са много хората, които могат да се похвалят с такива верни приятели. Това кара ли те да се чувстваш важен?
Гарет не можа да отговори веднага. Гневът му се разгаряше, ставаше трудно поносим.
— Не искаш да знаеш какво чувствам в момента, Стонтън. Направи грешка.
— Може би. Но трябваше да балансирам между вероятността да те ядосам и задоволството да убия Кариф. Не мислех, че има голям шанс да ми предадеш Емили, затова избрах да убия Кариф.
— Никога няма да имаш Емили. Но ще се видим скоро, Стонтън. — И сложи край на разговора.
Копеле.
Трябваше да изчака минута гневът и шокът да утихнат. Трябваше да потисне спомените си за Кариф и за детството им заедно. Да изтрие това петно от паметта си. Да го контролира.
Да, Борг? Отлично.
Какво беше отлично? Гарет знаеше. Трябваше да действа бързо. Щеше да има време за гняв, съжаление и отмъщение по-късно.
Набираше номера на Дардън, докато вървеше към вратата.
О, да, определено щеше да дойде и моментът на отмъщението.
Глава 7
Истанбул, Турция
Стонтън се обърна към Борг.
— Къде?
— Гърция. — Гледаше неотлъчно екрана на компютъра. — Остров Микала. В Егейско море.
— Да. — Кариф им бе разкрил, че Гарет има къща на остров Микала. Бе им издал местонахожденията на всичките къщи на Гарет по света. Беше въпрос само на дедукция.
— Ще са ни необходими само два часа да стигнем там. Реактивен самолет до остров Крит, а оттам — хеликоптер. Не бях сигурен, че ще успеем да измъкнем тази информация. Сателитната връзка вероятно е струвала доста скъпо.
— Достатъчно. Но нашият мил работодател има дълбоки джобове и няма да оспори сметката. Няма да му позволя.
Нямаше да оспори и искането им за реактивен самолет и екип от наемни убийци, които щяха да ги придружават в търсенето им на Гарет. Което бе добре. Преследването на Емили Хъдсън бе относително евтино, но Гарет имаше пари и опит. Всъщност Стонтън не съжаляваше, че в играта бе влязъл и Гарет. Той представляваше предизвикателство за него, а Стонтън отдавна не бе изпитвал тръпката от живота.
— Докато летим нататък, искам да изровиш цялата информация за положението на Гарет на онзи остров. Искам да знам кои са приятелите му, собствеността му и всяко местенце, където би могъл да скрие Емили.
— Няма проблем. Дотогава ще съм разбрал всичко основно. — Борг гледаше втренчено трупа на Кариф Барук. — Какво ще правим с него?
— Да видим. Гарет като че ли имаше някакви чувства към него. Мисля да го хвърлим в някоя задна уличка и да го оставим на плъховете. — Добави весело: — Да. И искам защитникът на нашата малка Емили да узнае какво му е струвало спасяването й. — Тръгна към вратата. — Стъпка по стъпка.
— Събуди се.
Емили отвори сънено очи и видя Гарет да стои над нея. Мрак. Напрежение. Сила.
Ангелът на смъртта. Опасността се бе върнала, усещаше я осезателно. Но, странно, не се страхуваше…
— Хайде! — каза Гарет нетърпеливо и дръпна чаршафа. — Трябва да изчезваме оттук.
Тя се събуди на мига.
— Какво има? — Седна в леглото. — Все още е…
— Време е да тръгваме. — Запали лампата. — Изпратих Дардън да каже на Ирана, че заминаваме, но ще трябва и аз да поговоря с нея. Ти се облечи и си опаковай багажа.
— Чакай. — Спусна крака на пода. — Престани да ме притискаш така и ми кажи защо бързаш толкова.