Инстинктивно вдигна ръката, която държеше оръжието.
— Виждам, че си открила частния ми арсенал. Имала си достатъчно време, докато тичах като луд по плажа да те търся.
— Имах нужда от оръжие. А ти имаш достатъчно, за да въоръжиш цял батальон.
— Обичам да бъда подготвен. Понякога един пистолет не е достатъчен.
— Да. Ти си от този род хора.
— Какъвто и да съм, в момента съм побеснял от гняв.
— Много лошо. — Навлажни устни. — Опитваше се да ме спреш.
— Дяволски си права. Казах ти, моментът не е подходящ. А сега ми дай този пистолет.
Тя не помръдна.
— Дай ми го, Емили. Трябва да те измъкна оттук.
— Не. Той ще бъде тук скоро.
— Точно така. Ако се съди по шума от хеликоптера, той е достатъчно голям да побере петнайсет-двайсет от приятелите му. Мисля, че е „Суперхоук“. Навярно се надява да очисти бързо излишните хора, преди да те отвлече. — Стисна устни. — Няма да получи каквото иска. Не, няма. — Направи крачка към нея. — Защото ще си вън оттук, преди да е кацнал.
Тя направи крачка назад.
— Ти тръгвай. Аз ще го изчакам.
Той протегна ръка.
— Дай ми пистолета. Няма да ме застреляш.
— Мога и да го направя. — Говореше студено. — Надявах се само да те раня, но знам колко е мощен този. Ще те държа на разстояние.
— Държиш в ръцете си „Магнум“. Куршумът може да причини значителни щети. Няма да рискуваш. Не съм твой враг.
— Тогава остани и ми помогни.
— Това се опитвам да направя. — Погледът му обходи лицето й. — Но няма да успея да те убедя, нали? — Сви рамене и се обърна. — Нека бъде, както искаш. Направих, каквото можах… — Изведнъж се завъртя рязко и удари с ръба на дланта си китката й. Тя изпусна оръжието.
— Не!
Чу го да изругава, когато се наведе да вдигне пистолета.
Ужасна болка проряза врата и тила й.
Мрак.
Кръвта се стичаше към главата й.
Беше в пожарникарски лифт или поне така й се стори, защото бе замаяна.
Гарет…
Опита се да се съпротивлява.
— Спусни ме долу.
— Престани да се съпротивляваш или ще те спусна така, че да паднеш върху главата си. Създаде ми достатъчно проблеми.
— Няма да престана, по дяволите. — Произнесе думите бавно и с премерена злоба. — Спусни… ме… долу.
— Чудесно. — Подчини се и тя падна като купчина вар върху верандата. — Върви. Побързай. Движи се. Ако се опиташ да избягаш, отново ще те кача горе.
Щеше да го направи. Очите му горяха.
— Ядосан си. Добре. Върви си, в такъв случай. Това тук не е твоя работа. Вече нямам нужда от теб.
— Напротив, ти си моя работа. — Изправи се рязко на крака. — Аз имам нужда от теб. Затова млъкни и прави каквото ти казвам.
— Аз не…
— Чуй ме — каза той рязко. — Няма да позволя на Стонтън да спечели този рунд. Няма начин.
— Аз съм тази, която…
— Без повече приказки. — Обърна се и загледа плажа долу. — Погледни само веднъж, за да видиш срещу какво сме изправени. И тръгваме.
— Трябва да…
Спря да говори, защото видя, че хеликоптерът се е приземил на брега. От него слизаха цял отряд войници. Стонтън бе на плажа и даваше указания на хората си. Дори от това разстояние не можеше да сбърка стройната му фигура. Не можеше да откъсне поглед от него. Прошепна:
— Ето го.
— Досетих се — отговори Гарет. — Мисли, по дяволите. Ще стоим тук и ще му позволим да ни залови или ще избягаме, за да можем по-късно да се бием с него?
Някои от хората на Стонтън вече тичаха към болницата, а той стоеше, вдигнал глава и втренчил поглед в къщата на Гарет. Съмняваше се, че я вижда, защото бе застанала в сянката на къщата, но въпреки това започна да трепери. Не, не му позволявай да ти причинява това, помисли си.
Стонтън жестикулираше, сочеше, а после тръгна по пътеката.
— Емили.
— Ти тръгвай. Не мога да бягам от него.
— А аз не мога да тръгна без теб. Това, което заплашва теб, е заплаха и за мен. Каквото и да се случи, отговорността ще бъде твоя.
Джоел.
Затвори очи.
— Не казвай това.
— Ще кажа всичко, което се налага. Отсега нататък ще сме със свалени ръкавици.
Независимо какво щеше да каже, истината бе очевидна. Отговорност. Вина. Отново се самообвиняваше. Но не можеше да позволи всичко да се повтори. Извърна се.
— Да вървим. Измъкни ме оттук.
— Най-после. — Сграбчи я за ръката и я задърпа по пътеката, която обикаляше къщата. — Бягай!