Пет минути по-късно бяха на бетонната площадка в другия край на острова.
— Качвай се. — Отвори й вратата. — Няма да включа светлините, докато не се отдалечим. Стонтън ще ни диша във врата. Ако имаме късмет, претърсването на къщата ще го забави.
— Късметът като че ли изцяло е на страната на Стонтън. — Скочи в хеликоптера. — Да се измъкваме оттук. Не искам да ни застреля.
— И аз. — Гарет запали двигателите и перките започнаха да се въртят. — Но може и да се случи. Виждам светлини да се движат по хълма.
И Емили ги виждаше. Няколко от мъжете тичаха към бетонната площадка, насочили лъчите на фенерчетата си напред в мрака. Дали един от тях не бе и Стонтън?
Гарет погледна назад към къщата.
— Да потегляме. — Хеликоптерът се издигна във въздуха. — Почти сме…
Куршум пръсна стъклото до главата й!
— По дяволите. — Той завъртя хеликоптера. — Залегни.
Тя се сниши и с отчаяние помисли, че Гарет не може да стори същото. Друг куршум попадна в корпуса.
— Само след минута ще сме извън обсега им — каза Гарет, докато се издигаха все по-високо. — Ако не улучат резервоара.
— Успокояваща мисъл.
— Казах ти, ръкавиците са свалени. — Сведе поглед към мъжете долу. — Стонтън ли е този, който гледа нагоре към нас?
Руса коса, високо и стройно тяло.
— Да.
— В такъв случай, няма да се опитат да стрелят в резервоара. Стонтън те иска жива. — Завиха и се отдалечиха от острова. — Макар че вероятно няма да има нищо против да паднем във водата. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за малкото…
Телефонът му звънна.
— Обзалагам се, че Стонтън иска да даде отдушник на гнева си. — Включи на високоговорител и натисна бутона. — Гарет.
— Искам да говоря с Емили — каза Стонтън.
— Но тя може би не иска да говори с теб. — Погледна я въпросително.
Тя протегна бавно ръка и взе телефона.
— Какво имаш да кажеш, Стонтън?
— Исках просто да чуя гласа ти. Липсваше ми. Никога не съм бил така интимен с някого, както с теб. Но така и не направихме последната крачка. Избяга прекалено бързо. Гарет те измъкна, което много ме ядоса. Но ще те намеря и всичко ще започне отначало.
— Ще те убия, Стонтън.
— Наистина ли? Отбелязвам, че ти си тази, която бяга.
— А аз отбелязвам, че се провали в опита си да ме заловиш отново, макар че си довел и хората си със себе си.
— Да, но бях много близо. И няма да позволя това да се окаже пълен провал. В момента не мога да те докосна, но обещах нещо на Гарет. Разбрах, че милее за болницата на този остров. Трийсет секунди.
— Какво ще…
Пламъците се издигнаха високо в небето, когато болницата бе взривена. Емили гледаше с ужас разгорелия се долу ад.
— Защо?
— Болницата беше празна. Разочарован съм. Да унищожаваш сграда вместо хора не е така задоволително, но ще взема всичко, което мога да получа. Мисля, че все още сте достатъчно близо и виждате къщата на Гарет. След малко ще се забелязва още по-лесно. Заповядах да я подпалят. Вече ще затварям. Очаквам с нетърпение скорошната ни среща, Емили.
Почти не осъзнаваше какво прави. Върна телефона на Гарет и втренчи поглед към земята под тях.
— Чу ли го? Ще подпали къщата ти.
— Чух. — Гарет обърна хеликоптера наляво. — Ние обаче няма да останем, за да се насладим на представлението.
Емили вече виждаше пламъците. Прозорците блестяха, докато огънят поглъщаше вътрешността на къщата.
— Съжалявам. Не трябваше да остана с теб, след като ме изведе от планината. Можех да предотвратя…
— Млъкни. Изборът беше мой. — Не я погледна. — А човек трябва винаги да поема отговорността за избора си.
— Болницата на Ирана…
— Ще й построя друга. — Изкриви устни. — Не тук. И не сега. Не и докато не убия това копеле. Беше наистина много разочарован, че не успя да убие никого.
— Тя обича този остров.
Той мълча около секунда.
— И аз.
Тя беше отнела нещо много скъпо и на двамата. Но само докато Стонтън беше жив.
— Искам да ме заведеш в Атина и…
— И да те оставя да преследваш Стонтън сама — довърши той вместо нея. — Няма начин.
— Трябва да защитиш Ирана, а и собствения си живот. Виж какво се случи тук.
— Едва не те убиха. Стонтън нямаше дори да знае, че си на този остров, ако бях направил каквото трябваше, когато ми позвъни.