Тя смръщи озадачено вежди.
— Какво трябваше да направиш?
— Да затворя. Усещах, че проследява обаждането. Но рискувах, защото исках да разполагам с още няколко минути. Като че ли щях да го убедя.
— В какво?
Той не отговори.
— Отговори ми. — Гледаше безизразното му лице. Беше се затворил в себе си. — Знам колко лесно може да бъде убеден Стонтън. — Мислеше, опитваше се да събере парчетата от мозайката. — Как е успял Стонтън да открие, че ти си ми помогнал? И от кого е получил телефонния ти номер? — Нямаше нужда той да отговаря. Защото тя си спомни човека, посрещнал ги в планината. Младият мъж с топлата усмивка.
— Приятелят ти. Човекът, който ти е помогнал да откриеш лагера. Името му беше… Кариф?
— Да. Името му беше Кариф Барук.
Минало време. Прилоша й.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— Стонтън?
— Да.
— Защо не ми каза?
— И защо трябваше? Знаех, че ще реагираш така. Чувстваш се виновна за това, че болницата и къщата ми бяха разрушени. Стонтън трябва да се чувства виновен, не ти. Колкото до Кариф… — Направи пауза. — Аз го помолих да ми помогне. Мислех, че ако си държи устата затворена, ще бъде в безопасност. Понякога Кариф беше невнимателен и небрежен. Но беше най-добрият ми приятел.
Изпитваше болка. Прозираше зад безизразната му маска. Двамата с Кариф са били много близки. А ето, че сега тази близост му бе отнета.
— Стонтън го е измъчвал?
— О, да. Нямало е да се пречупи, ако не е станало непоносимо… Стонтън очевидно е много надарен в тази област.
— Да, така е. — Пое си дълбоко дъх. — Джоел…
— Не искам да говорим за твоя Джоел. Не искам да говорим и за Кариф. Искам да говорим за Стонтън. Опитвах се да накарам спомените да замрат, а болката — да изчезне. Мислех, че имаме време да излекуваме раните си. — Погледна я право в очите. — С това е свършено. Времето изтече. Започни да мислиш. Започни да си спомняш. Ако боли, ще боли. Искам подробности. Искам следи. Стонтън не е очаквал, че ще излезеш жива от онази планина, затова вероятно не е бил така дискретен, както би трябвало. Разговаряше ли с теб?
— Понякога. Но беше обикновено… Говореше за това, какво ще стори на Джоел.
— Копеле. Но е възможно да е издал и друга информация. Трябва да я отсееш.
Груб. Безмилостен. Това бе същият Гарет, когото беше видяла в онези първи мигове в палатката. Когато беше убил Али. Целият само опасност, мрак и смъртоносни умения.
Това не биваше да я безпокои чак толкова много. Нали точно тези негови черти искаше, точно те щяха да й помогнат.
— Ще се опитам да направя всичко, което поискаш от мен.
— Ако имаш нужда от помощ, ще ти я дам. Ще пробвам, ще задавам въпроси.
Тя го гледаше втренчено, в шок.
— Ръкавиците са свалени — повтори той. — Ако ми помогнеш, ще ти помогна. Във всичко това няма нищо красиво.
— Но накрая ще намерим Стонтън.
— Това няма да е достатъчно, за да заличи грозотата.
— Какво?
— Ще открием Стонтън. Ще открием и човека, който го е наел. Ще убием и двамата. — Добави тихо: — Гладен съм. Искам всичко.
Емили не бе мислила какво ще стане, след като заловят Стонтън. Той изпълваше изцяло хоризонта й и тя виждаше неясно всичко, което не бе свързано с него. Но, да, колкото и голямо зло да бе Стонтън, той бе купен от още по-голямо зло.
— Ти също искаш всичко — каза Гарет. — Просто бе толкова силно наранена, че не можеше да мислиш за това. Готов съм да се обзаложа, че два дни след като отървем света от Стонтън, ще започнеш да преследваш мъжа, който го е наел.
— Усмихна се леко. — Но не бива да ги преследваш заедно. Един по един.
— Чукът на Зелов.
Той кимна.
— Беше готова да го намериш, за да заловиш Стонтън. Това все още е най-добрата игра.
— Това не е игра.
Усмивката му изчезна.
— Не е. Но ще откриеш, че понякога е по-добре да се преструваш, че е. Ако си прекалено напрегната, ще допускаш по-лесно грешки. — Погледна през прозореца. — Скоро ще бъдем в Атина. Не е безопасно да останем тук. Ще се погрижим за Ирана и ще отлетим веднага след това.
— Къде?
— Това зависи от Дардън. Той ми даде няколко отговора тази вечер, преди Стонтън да ми се обади. Информацията е странна, но е всичко, с което разполагаме. Ще видим дали ще успее да измъкне и нещо друго от източниците си.
— За Стонтън?