— Не, за Зелов. — Поклати глава. — По-късно. В момента и аз самият не знам много. Ще говорим за това, като стигнем в Атина.
Телефонът на Гарет звънна три минути след като приземи хеликоптера на малко летище извън Атина.
— Къде си? — запита Дардън. — Ирана е едва ли не в истерия. Един от приятелите й от острова й се обади, за да я пита дали е добре. Експлозия?
— Стонтън взриви болницата. Ние сме в Атина. Вие още на пристанището ли сте?
— Не. Ирана се обади на главната сестра на болницата „Света Сесилия“, където някога работела. Пациентите са на път за там. В линейката сме. — Заговори на някого. — Тя иска да говори с теб.
— Не трябваше да те изоставяме — каза Ирана, след като взе телефона. — Ранен ли си?
— Не. Емили също е добре. Ти направи точно това, което трябваше. — Пауза. — Болницата е взривена. Ще ти построя друга, Ирана.
— Ако Бог даде. Може да е имал причина да ми вземе тази.
— Не мисля, че Бог има нещо общо с това.
— Но ти нищо не знаеш. Може да е имал причина да иска да построиш нова, в която да има по-модерни уреди за поставяне на диагноза. Мислех, че имам нужда точно от това. — Направи пауза. — Нищо ли не е останало?
— Не можах да видя отблизо. Но се обзалагам, че Стонтън се е постарал.
— Тъжно. — Замълча. — Искам да видя Емили. Не съм сигурна как ще й се отрази това.
— И аз. Но ще трябва да го преживее. Струва ми се, че се справя.
— Искам да я видя. Отивам в „Света Сесилия“. Да се срещнем там?
— Добре. Но няма да останем дълго. Там няма да е безопасно нито за нас, нито за теб, Ирана.
— Ще говорим, когато се видим. — И тя затвори.
Гарет погледна Емили, докато натискаше бутона за край на разговора.
— Ирана се тревожи за теб. Гледа на разрушаването на болницата като на дело на Бога, но иска да е сигурна, че си добре.
— Глезя — каза Емили. — Тя иска да ме глези.
Думите върнаха спомена за онзи ден на брега. Отражението на слънцето във водата, лъчезарната усмивка на Ирана. За първи път след това през онази нощ, се чувстваше спокойна, мракът бе отстъпил.
— Още не ти е простила, че си й дал онези стари книги на Джейн Остин.
Той се усмихна.
— Беше наистина забавно, преди да осъзнае шегата. Беше като да слушаш персонаж от „Гордост и предразсъдъци“.
— Аз щях да намеря начин да ти се отплатя подобаващо.
— О, и тя откри. Някой ден ще ти разкажа. — Усмивката му се стопи. — Междувременно, опитай се да убедиш Ирана, че не може да остане тук, при пациентите си. Защото ще й е трудно да го направи.
Глава 8
— Ще съм при теб след минута — каза Ирана. Вървеше по коридора до старец, когото носеха на носилка, а за ръка държеше малко момченце и му се усмихваше. — Веднага щом настаня Андрос. Винаги е малко страшно на непознато място, нали, Андрос?
Не и ако Ирана е до теб, помисли си Емили. Ирана влезе в стаята в дъното на коридора. Косата й бе рошава, дрехите — измачкани, но от нея се излъчваха енергия и увереност, че всичко ще бъде наред.
— Тя, изглежда, е поела нещата в свои ръце.
— Да. А ти какво очакваше? — запита Дардън, след като излезе от приемната. — Ирана е нещо като равносилно на закон. Болницата не искаше да приеме пациентите й, но Ирана не искаше и да чуе за отказ. Каза, че й е известно, че тук ще получат най-добри грижи. — Погледна Гарет. — Може да е много трудно да я откъснем от тях.
— Трудно или лесно, тя не може да остане тук. Ще е оръжие в ръцете на Стонтън. Няма да позволя. — Погледът му се спря на вратата, през която бе изчезнала Ирана. — Намерете безопасно място за нея. Искам да е заобиколена от толкова многобройна охрана, че да се спъва в тях, ако реши дори да се обърне.
— Нещо друго?
— Зелов. По-рано вечерта каза, че разполагаш с информация за него.
Дардън кимна.
— Ще ти дам доклада веднага, щом се добера до принтер. — Очите му горяха. — Нещата започнаха да набират скорост, нали?
— Може и така да се каже — каза сухо Гарет. — И това трябва да ти доставя удоволствие.
Дардън направи гримаса.
— Не искам да проявявам безчувственост. Просто много скоро ми става скучно.
— Знам. И Фъргъсън го знае. И едва не те закова заради това. Отегчен или не, ще останеш близо до Ирана, докато не се уверя, че е безопасно за нея.
— Емили с нея ли ще бъде?
— Няма начин — поклати глава Емили. — Не можете да ме отпратите като Ирана. Няма повече да се крия.