— Да, ще опитаме чрез Ирана Повак. Но има и други начини.
— Какви?
— Първо, погрижи се да отстраниш онези, които може би знаят прекалено много.
— А после?
Той се усмихна.
— След това ще хвърлим въдицата с добра примамка и ще видим какво ще уловим.
— Ето. — Дардън хвърли папката към Гарет. — По-добре да тръгваш. Човекът, когото оставих на пристанището, ми се обади и ми каза, че някой е разпитвал за пациентите. Имате вероятно по-малко от четирийсет и пет минути. Ще отведа Ирана веднага щом я откъсна от сестрите.
— Точно така. — Гарет натисна бутона на асансьора. — Ние ще отидем директно при хеликоптера. Ще отлетим за Рим. Обади ми се, ако има проблем.
— Не Рим — каза Дардън, докато бързаше да изведе Ирана от стаята на сестрите. — След като прочетеш доклада, мисля, че може би ще решиш да отлетиш за Съединените щати.
— Ще се тревожим за това, щом веднъж се озовем във въздуха и сме далеч оттук. — Гарет подаде папката на Емили и я побутна да влезе по-бързо в асансьора. — Дръж това. И го прегледай още в колата.
— Добре. — Тя сведе поглед към папката. Изпитваше странно нежелание да види съдържащата се вътре информация. А би трябвало да гори от нетърпение. Непрекъснато повтаряше на Стонтън, че не знае нищо за чука на Зелов. А ето, че сега щеше да научи за него.
Не, въобще не беше странно. Заради неосведомеността си бе преживяла истински ужас и ужасът се бе стаил в нея, не искаше да я напусне.
— Защо Съединените щати? — запита шепнешком тя, когато след няколко минути се качиха в колата.
— Ти ще ми кажеш. — Запали двигателя. — Всъщност, щом веднъж стигнем някъде, където ще се радваме на относително спокойствие, ще искам да ми разкажеш всичко, свързано със Стонтън, което успееш да си спомниш. Не мога повече да се тревожа дали това ще предизвика безпокойство у теб.
— Не споря. — Извърна поглед встрани. — Ти ме изпрати при Ирана. Аз исках веднага да се впусна в преследване на Стонтън. Можеше да ми зададеш въпросите си още тогава. Щях да ти отговоря.
— Бях внимателен с теб. — Устните му се извиха в язвителна усмивка. — Само Бог знае защо. Не съм внимателен по природа. Щеше да е най-добре за всички, ако се бях придържал към обичайните си привички.
— Ирана те смята за внимателен човек.
— Понякога съм такъв, да. — Изкара колата на шосето. — И заради това тя също може да загине.
— Опита се да защитиш…
— Не искам да се мъчиш да оправдаваш нито едно от действията ми — прекъсна я той. — Просто прегледай тези страници и виж дали има нещо, което можем да използваме.
— Добре. — Резкият му тон я обиди. Не знаеше какво я прихвана, че се опита да предложи утеха на Гарет. Не познаваше човек, който да има по-малка нужда от утеха. Отвори папката. — Ще ми отнеме известно време. Едва виждам буквите на светлината от таблото. Да включа ли лампата над главата си?
— Не. Така ще се забелязваме отдалеч.
Тя осъзна, че така биха се превърнали в лесна мишена, ако Стонтън дойдеше достатъчно бързо. Наведе се към светлината от таблото.
— Ще се постарая. — Поклати глава. — Не, буквите са прекалено светли. Принтерът е имал нужда от зареждане с мастило. — Наклони страниците. — Това е лудост. Вероятно е грешка. Дори не виждам името на Зелов да се споменава. Виждам само едно-единствено име, което ми се набива в очи. — Наведе се още по-напред. — Лудост…
— Какво име?
Тя смръщи вежди.
— Распутин.
Емили успя да прочете само откъси от доклада по краткия път до хеликоптера. Накрая разтърси глава, прибра страниците в папката и слезе от колата.
— Ще ми трябва повече време. Може би ще успея да се концентрирам, след като излетим.
Гарет кимна.
— Само за Распутин ли пише? Зелов не се ли споменава?
— Споменава се за кратко на трета страница. Нещо за Зелов и организация „Кристалис“. После отново се говори за Распутин. От прочетеното досега ми се струва, че това е биография на Распутин, лудия монах. — Направи гримаса. — Който очевидно бил толкова луд и грозен, колкото показва името му. Крадец, шарлатанин, измамник. Чела съм за него в курса по история, но не задълбочено. Знам само, че е живял през деветнайсети век и имал огромно влияние върху царя, преди да избухне руската революция. — Той й отвори вратата и тя влезе в хеликоптера. — До този момент в доклада се говори само за ранния му живот. Бил от селско потекло и, осемнайсетгодишен, станал член на странна религиозна група, сектата „Христововерните“, където срещнал Михаил Зелов. — Погледна го, а той скочи в хеликоптера и запали двигателя. — Очевидно смятал Зелов за свой учител и модел за подражание. Говори за книгата със заглавие „Книгата на живите“, написана от учителя му.