— Като се има предвид как е живял и умрял Распутин, това не говори особено добре за философията на Зелов.
— Ще ти кажа, когато привърша с четенето. — Отвори отново папката. — Докладът не е много дълъг. Няма да ми отнеме много време.
— Трябва да стигнеш до края, за да можеш да ми кажеш защо, според Дардън, трябва да летим до Щатите.
— Е, със сигурност не можем да отидем до там с хеликоптера. Ще трябва да кацнем близо до някое летище.
Той кимна.
— Ще имаме нужда от време да поговорим и да се уверим, че Дардън е успял да изведе Ирана и да я скрие. — Замисли се. — Рим?
— Нямам нищо против — каза тя разсеяно, вече погълната от доклада.
Няма нищо против, помисли си Гарет. Тя отново можеше да се концентрира, умът й бе жив и пъргав. Имаше задачи, с които да се справя, и за нея това бе най-доброто в момента. Точно както Ирана й бе давала физически уморителна работа, с която бе започнало излекуването й, умствените упражнения сега и поставената цел щяха да го завършат. Зави на запад.
— Рим, тогава.
След като се приземиха в Рим, Гарет нае кола и се регистрираха в малък хотел в края на града.
— Много си тиха напоследък — каза Гарет и й подаде ключа за стаята. — Не си казала и дума, откакто прочете доклада. Да не би да ти е дал повод за размисъл?
— Да. Но не е достатъчно. Трябва да говоря с Дардън.
— Ще му се обадим веднага щом се настаним. И бездруго щях да го направя. — Затвори вратата на старомодния открит асансьор и натисна бутона. — Аз ще бъда в съседната стая. Почини си. Ще поръчам храна в стаята и ще ти се обадя, когато дойде. — Отвори вратата на асансьора и посочи стаята й. — Трийсет минути. Окей?
Тя кимна и закрачи по коридора.
— Трийсет минути.
Затвори вратата и се облегна за миг на нея. Гарет й бе казал да си почине. Идеята бе дяволски привлекателна. Май бягаше, без да спира, още откакто Гарет я бе измъкнал от леглото. Изтощаваше не само физическите, но и психическите си сили. Четенето на доклада не й бе помогнало. Умът й не можеше да престане да се опитва да проникне зад написаното.
Престани да мислиш. Отпусни се. Почини си.
Отиде в банята. Душ. Шампоан.
Нямаше чисти дрехи, които да облече след това, но винаги можеше да се загърне в хавлия или чаршаф. Щеше да се погрижи за дрехите си по-късно.
Оказа се, че няма да й се наложи да прибегне до нищожната закрила на хавлията. В гардеробчето в банята имаше хавлиен халат. Бяха изтекли трийсет минути, когато чу мобилния си телефон да звъни.
— Готова ли си? — запита Гарет. — Вечерята се състои само от кафе, сандвич и салата с макарони. Може и да почака, ако имаш нужда от още време.
— Не, идвам. — Сведе поглед към босите си крака, които се подаваха изпод прекалено големия за нея халат, и сви рамене. Без обувки. Щеше да се срещне с Гарет, а той вече бе виждал нещо повече от босите й крака.
Краката на Гарет също бяха боси и бе облечен в същия хавлиен халат, когато й отвори вратата. Само че той изглежда добре в него, помисли си тя кисело. Приличаше на римски бог, както ги рисуваха в книгите с митове. Той направи гримаса.
— Забравих да купя дрехи. Обадих се на управителя на хотела и го помолих да купи дрехи и куфар. Каза, че ще се опита да ни осигури още тази вечер. Но можехме да го направим на път от летището до тук. Съжалявам.
— Няма значение. Халатът е добре засега. Но на теб стои по-добре, отколкото на мен. — Влезе в стаята. — Трябва да се обадя на Дардън.
— Аз вече му се обадих. — Вдигна ръка, когато тя отвори уста да възрази. — Ще му се обадим отново, след като се нахраним. Исках само да се уверя, че те двамата са в безопасност, и не ми се чакаше. — Усмихна се леко. — Казах ти, че не се славя с търпението си.
— И в безопасност ли са?
— Да. На път за Мароко са.
— Какво?
— Ирана ще може да сложи добро ново начало там. Ще види каква е ситуацията и къде има най-остра нужда от нея. Аз лично смятам, че ще избере Етиопия. — Подаде й стол. — Както ти казах, сандвич с пилешко месо, салата от макарони и някакъв ябълков десерт. Но все ще запълни празнината в стомасите ни.