— Мисля, че сме. — Опитваше се да събере в едно всичко научено. — Каза, че Дардън е търсил много дълго, преди да попадне на този Зелов. Земеделските инструменти, от които се интересуваше Стонтън и които бяха в музея в Афганистан, бяха руско производство. Зелов е можел да измъкне какви ли не скъпоценности от двореца. Мисля, че е Михаил Зелов. И сега трябва само да научим повече за него. Това тук е само началото.
Той се усмихна.
— И искаш да се обадиш на Дардън.
— Разбира се, че искам. Искам още да помолиш управителя да ми намери лаптоп. Чувствам се безпомощна без моя.
— Нямаше лаптоп, докато беше при Ирана.
Да, нямаше, и той въобще не й бе липсвал. Не искаше нищо да докосва, нито искаше да бъде докосвана, а Интернет може да бъде опасен нашественик в нечие лично пространство.
— Сега е различно.
Той кимна.
— Да, сега си различна. — Бутна стола си назад. — Да се захващаме за работа. Ще се обадя на управителя, а ти ще се свържеш с Дардън по телефона.
— Зелов? — повтори Дардън. — Мислиш, че съм се справил добре? Странно, аз също реших, че съм открил златна жила.
— Чисто злато — каза Емили. — Но все още нямаме достатъчно информация за Зелов. Само намеци, а от толкова малко не можем да правим заключения. Кога ще можеш да ми дадеш още?
— В онова, което е достояние на цялото общество, не може да се открие кой знае още колко.
— А какво ще кажеш за онази книга със заглавието „Книга на живите“, която Зелов написал и за която Распутин говори?
— Не мога да открия никакви доказателства за съществуването й. По дяволите, не мога да открия достатъчно доказателства за съществуването дори на Зелов. Носят се какви ли не слухове за Распутин, но само в това, което съм ви дал, се говори за Зелов. Ако е вярно, този Зелов наистина е бил изключително затворен човек. Нещо като фигурата, която винаги остава в сянка.
Сянка. Да. Впечатлението на Емили за Зелов беше същото. Мъж, който живееше в сянка и излизаше на светло само за да упражни власт и да манипулира хората около себе си.
— Трябва да има още информация. Какво се е случило с него след убийството на Распутин? Той също ли е бил убит?
— Проверих смъртните случаи за периода десет години след смъртта на Распутин. Никъде не е записана кончината на Михаил Зелов. Разбира се, в Русия е царяло невъобразимо безредие по онова време. Клането на царското семейство, революцията. Възможно е смъртта му просто да не е била отбелязана, а е възможно също документацията да е била унищожена във войните и смутовете от последните сто години.
— Особено окуражително.
— Знам, че си разочарована. Продължавам да работя по въпроса. Има още два сайта, в които мога да проверя.
— Провери, тогава. — Спомни си нещо друго. — Каза, че вероятно ще пожелаем да отидем в Съединените щати. Защо?
— Не мога да открия някъде да е записана датата на смъртта на Михаил Зелов, затова започнах да търся негови потомци. Аз щях да бягам като подгонен от дявола, ако мислех, че могат да ме свържат с Распутин след убийството му. Затова проверих в имиграционните служби и открих, че Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург и е заминал за Ню Йорк горе-долу по времето на смъртта на Распутин. Ако това е онзи Зелов, който ни трябва, той има деца. Правнукът му Николай Зелов е посетил Москва само преди пет месеца.
— Защо?
— Записал е туризъм като цел на посещението си.
— По дяволите, защо не ни го каза преди?
— Не бях сигурен, че е този Зелов. Исках да уточня със сигурност.
— Какво има да се уточнява? Михаил Зелов е изпаднал в паника и е избягал, защото е решил, че е следващият, който ще бъде убит.
— Разумно. Има обаче едно несъответствие. Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург няколко дни преди убийството на Распутин.
Тя замръзна.
— Преди?
— Съвпадение? Или пък той е замислил убийството му и е избягал, за да не падне подозрението върху него? — Направи пауза. — Или това не е бил нашият Зелов и ние сме на погрешна следа. Ще отидете ли до Ню Йорк, за да се видите с Николай Зелов и да проверите информацията?
Не трябваше дори да се замисля.
— Да. Имаш ли адреса му?
— Ще го изпратя като съобщение на телефона на Гарет. Къща — имение в Кънектикът, недалеч от Ню Йорк сити. А междувременно ще видя дали не мога да открия нещо друго.
— Добре. Имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.
— Ще я получите. — Направи пауза. — Звучиш много по-добре. Ирана ще се радва да чуе това.
— Как е тя?
— Все същата, което е добре.
— Предай й поздравите ми. Обади ми се, ако откриеш още нещо. — Емили затвори.
— Значи отиваме в Съединените щати? — запита Гарет, седнал на стола в другия край на стаята. — Ню Йорк?
Тя кимна.
— Сюжетът се очертава все по-ясно. Възможно е Зелов да е бил замесен в убийството на Распутин. Напуснал е Русия няколко дни преди това. — Смръщи замислено вежди. — И един от потомците му е посетил Москва преди пет месеца. Николай Зелов. Но Дардън не знае нищо повече от това.
— Дай му възможност. Всички сме прекалено заети напоследък.
— Знам. Време е. Спрях да разчитам на Дардън и на теб и реших за себе си.
— Не, не е време да спреш да разчиташ на Дардън и на мен. Но се радвам, че правиш усилие да бъдеш отново самостоятелна — каза той. — Ще се обадя и ще направя резервации за утре сутринта за Ню Йорк.
— Защо не довечера!
— Господи, колко си нетърпелива. — Усмихна се. — Но трябва да изчакаме управителят да ни донесе дрехи и лаптоп. Не мисля, че някоя самолетна компания ще ни позволи да се качим на борда боси и по халати. Освен това, ако можем да си починем една вечер, това ще ни се отрази добре.
Тя кимна и се изправи.
— Утре. Рано. — Тръгна към вратата. — Поне имам чувството, че постигаме някакъв напредък. Макар да не е достатъчно. Напредваме прекалено бавно.
— Да, прекалено бавно.
Долови в гласа му странна нотка, която предизвика любопитството й и я накара да се обърне на прага и да го погледне. Лицето му бе безизразно, но имаше нещо… Отвори вратата.
— Лека нощ, Гарет.
Той не отговори и тя затвори вратата след себе си. Последните думи, които си размениха, извикаха безпокойство у нея. Очевидно и той като нея бе разочарован от малкото информация, която имаха за Зелов. Но все пак знаеха повече отпреди и можеха да правят предположения, какво е скрито в дръжката на чука. Което очевидно не бе достатъчно, за да задоволи Гарет. И как би могла да го обвинява? Днес бе разбрал, че е убит един от най-добрите му приятели, че Ирана е в опасност и че домът на остров Микала е изгорен до основи.
И всичко това, защото се бе забъркал с Емили и с нейното желание да отмъсти на Стонтън. Разбира се, той беше нетърпелив. Искаше всичко да е приключило вече.
Емили също искаше да е приключило. Бяха едва в началото, а той вече бе изнервен и разочарован. Информацията за Зелов бе извикала у нея мрачни предчувствия. Злото като че ли обграждаше и чука на Зелов, и съответния период от историята.
Тя обаче не можеше да си позволи да е нетърпелива или разочарована. Трябваше да мисли трезво и без чувства. Утре щяха да се качат на самолета и скоро щяха да започнат да действат, да намират отговори, които да ги изведат до Стонтън.
Мили Боже, надяваше се това да е вярно.