— Добре. Имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.
— Ще я получите. — Направи пауза. — Звучиш много по-добре. Ирана ще се радва да чуе това.
— Как е тя?
— Все същата, което е добре.
— Предай й поздравите ми. Обади ми се, ако откриеш още нещо. — Емили затвори.
— Значи отиваме в Съединените щати? — запита Гарет, седнал на стола в другия край на стаята. — Ню Йорк?
Тя кимна.
— Сюжетът се очертава все по-ясно. Възможно е Зелов да е бил замесен в убийството на Распутин. Напуснал е Русия няколко дни преди това. — Смръщи замислено вежди. — И един от потомците му е посетил Москва преди пет месеца. Николай Зелов. Но Дардън не знае нищо повече от това.
— Дай му възможност. Всички сме прекалено заети напоследък.
— Знам. Време е. Спрях да разчитам на Дардън и на теб и реших за себе си.
— Не, не е време да спреш да разчиташ на Дардън и на мен. Но се радвам, че правиш усилие да бъдеш отново самостоятелна — каза той. — Ще се обадя и ще направя резервации за утре сутринта за Ню Йорк.
— Защо не довечера!
— Господи, колко си нетърпелива. — Усмихна се. — Но трябва да изчакаме управителят да ни донесе дрехи и лаптоп. Не мисля, че някоя самолетна компания ще ни позволи да се качим на борда боси и по халати. Освен това, ако можем да си починем една вечер, това ще ни се отрази добре.
Тя кимна и се изправи.
— Утре. Рано. — Тръгна към вратата. — Поне имам чувството, че постигаме някакъв напредък. Макар да не е достатъчно. Напредваме прекалено бавно.
— Да, прекалено бавно.
Долови в гласа му странна нотка, която предизвика любопитството й и я накара да се обърне на прага и да го погледне. Лицето му бе безизразно, но имаше нещо… Отвори вратата.
— Лека нощ, Гарет.
Той не отговори и тя затвори вратата след себе си. Последните думи, които си размениха, извикаха безпокойство у нея. Очевидно и той като нея бе разочарован от малкото информация, която имаха за Зелов. Но все пак знаеха повече отпреди и можеха да правят предположения, какво е скрито в дръжката на чука. Което очевидно не бе достатъчно, за да задоволи Гарет. И как би могла да го обвинява? Днес бе разбрал, че е убит един от най-добрите му приятели, че Ирана е в опасност и че домът на остров Микала е изгорен до основи.
И всичко това, защото се бе забъркал с Емили и с нейното желание да отмъсти на Стонтън. Разбира се, той беше нетърпелив. Искаше всичко да е приключило вече.
Емили също искаше да е приключило. Бяха едва в началото, а той вече бе изнервен и разочарован. Информацията за Зелов бе извикала у нея мрачни предчувствия. Злото като че ли обграждаше и чука на Зелов, и съответния период от историята.
Тя обаче не можеше да си позволи да е нетърпелива или разочарована. Трябваше да мисли трезво и без чувства. Утре щяха да се качат на самолета и скоро щяха да започнат да действат, да намират отговори, които да ги изведат до Стонтън.
Мили Боже, надяваше се това да е вярно.
След като направи резервациите, Гарет затвори и остана да седи и да гледа втренчено телефона. Имаха напредък, да. Ирана беше в безопасност. Скоро щяха да бъдат на борда на самолета за Ню Йорк. Може би трябваше просто да приеме застоя засега. Искаше, но, Бог му бе свидетел, не можеше. Вече бе направил грешка веднъж и Кариф я бе платил с живота си.
Господи, Кариф…
Потисна вълната мъка, която заплашваше да го удави. Спомените му бяха враг. Нямаше време за съжаления, разкаяние и мъка сега. Трябваше да е твърд като диамант, за да може да среже паяжината, в която се бе оплела Емили. Щеше да успее. Кога не беше успявал?
Твърд като диамант.
Глава 9
— Ще почукам на вратата ти след две минути — каза той, когато Емили вдигна телефонната слушалка час по-късно. — Съжалявам, ако съм те събудил.
— Не ме събуди. Не можах да заспя. Нещо не е наред ли? Защо искаш… — Но Гарет бе затворил вече. Емили едва бе успяла да стане от леглото и да запали лампата и Гарет почука. — Какво има? Защо…
— Дрехите ти. — Остави куфара до вратата.
Тя изпита огромно облекчение.
— О, това ли е всичко? Помислих, че… — Млъкна, като видя изражението му.
— Трябва да поговорим. — Влезе и затвори вратата след себе си. — Помниш: докато бяхме в хеликоптера, те предупредих, че трябва да намерим място, за да поговорим.
Помнеше, но откри, че подсъзнателно се е опитвала да забрави. А ето, че сега щеше да й се наложи да разговаря. Навлажни устни.