— Не става въпрос за Зелов, нали?
— Може и да става. Не знам. Ти ще трябва да ми кажеш. — Гледаше я право в очите. — Ще трябва да ми кажеш всичко. За всяка минута от времето, прекарано със Стонтън. И всяка подробност.
Тя трепна. Знаеше, че моментът наближава, но шокът пак бе така силен.
— Не помня абсолютно всяка подробност. Някои неща ми се губят.
— Аз ще ти помогна.
Ще й помогне отново да преживее ада?
— Казах ти за чука. Само това е важно.
— Само това важно нещо си спомни. Но може да има и още. Ще трябва да изровим всичко от паметта ти.
— Звучиш застрашително — каза тя неспокойно. — Сякаш ще ми вадиш зъби без упойка.
— Не. — Той стисна устни. — И няма да спра, докато не извадя всичко на бял свят, независимо колко болка ще ти причиня. Трябва да бъде сторено. Чаках прекалено дълго.
Изражението му бе твърдо, безмилостно, но все пак нелишено от чувства. Само че тя не можеше да разгадае какви точно са.
— Твоят човек от ЦРУ, онзи Фъргъсън, искаше да ме подложи на разпит, но ти го спря.
— Защото тогава беше прекалено уязвима. Не исках да се пречупиш.
— Но ето, че сега ти се каниш да го направиш.
— Ако се пречупиш, ще намеря начин да събера парченцата.
Мили Боже, как се страхуваше само!
— Мога да откажа.
— Да, можеш.
Тя затвори очи и усети как паниката се надига в нея.
— Не, не мога. Защото си прав, по дяволите. Не мога да имам доверие на себе си, защото наистина исках да блокирам спомените за случилото се. Спомням си как лежах в онази колиба и се ужасявах, че мога някога отново да видя Джоел. Опитвах се да издигна стена около себе си, но не се получи.
— Когато отвори очи, в тях имаше сълзи. — Да, не се получи. Стонтън всеки път успяваше отново да отвори раните ми. Да, възможно е да знам нещо, без да съзнавам, че го знам. — Пое си дълбоко дъх. — Съжалявам, че ти се съпротивлявам. Обещах да ти кажа всичко, нали? И ще го направя. Просто се стовари върху мен като… Не очаквах да е тази вечер. — Извърна се. — Добре, да проведем този разговор. Или трябва да го наречем признание? Ирана вероятно ще го нарече така…
— Няма какво да признаваш, по дяволите. Не си виновна за нищо.
— Чувствам се виновна. Не мога да преодолея чувството за вина. Сигурно имаше начин да му помогна. — Опитваше се да се владее и да спре треперенето на гласа си. — Не трябва ли да ме записваш? Или пък да си водиш бележки?
— Не. Ще запомня абсолютно всичко.
— Разбира се. Много си умен. — Сви се на фотьойла до прозореца. Беше й студено, ужасно студено. — Ще се увериш, че и аз помня всичко.
— Да — каза той с дрезгав глас. — Всичко.
— Престани да стоиш така над мен. Седни някъде. И да приключим с това.
Той седна в края на леглото. Тя извърна глава и загледа с празен поглед стената зад него. Щеше да се справи. Трябваше само да помни, че го прави в памет на Джоел. Единственият начин да му помогне беше да преживее отново целия ужас. Още веднъж.
— Откъде искаш да започна?
— От слизането ти от самолета в Кабул.
— Толкова отдалеч?
— Да. Искам да знам всяка подробност.
— Не споря. Само съм изненадана. — Но изпита облекчение, че не трябва веднага да се потопи в спомените си за онзи ден в музея. — Ние всъщност не отидохме в Афганистан заради онзи музей. Бяхме насочени към него от някаква важна клечка в централното правителство, Аман Немид. Бил израснал в онзи район и… — Продължи да говори много бързо, почти като в треска, без да си позволява да види посоката, в която водят думите й.
И така стигна до онзи момент, когато двамата с Джоел бяха в камиона. Разказа му как са се шегували за музиката на Спрингстийн, но най-вече са се тревожели за времето.
И изведнъж замръзна. Моментът наближаваше. Беше съвсем близо.
— Брус Спрингстийн? — запита Гарет. — „Танц в мрака“?
Но тя всъщност не се намираше там, на онзи път. Беше тук, с Гарет. Трябваше да държи двата мига отделно един от друг, да не им позволява да се сливат.
— Харесвам Спрингстийн.
Беше събрала вече сили да продължи. Пак говореше бързо. Разказа му за преобърнатия камион. И за кръвта, която се стичаше изпод него. И за Стонтън, застанал пред тях с автомат АК-47 в ръка.
Говори.
Не чувствай нищо.
Не мисли.
Просто говори.
Не мисли, за Бога!