— Захапах устната му колкото можах по-силно. Тя се разкърви. — Думите излизаха от устните й една през друга. — Почувствах се добре. Исках да се държа зверски с него. Вече нищо нямаше значение. Той ме удари, след това ме избута навън, на снега, и ме поведе към палатката на Шафир Али. И ругаеше под носа си, заплашваше ме. Но за мен наистина нищо нямаше значение. Не можеше да ме нарани повече…
— Престани. — Гарет изведнъж се озова коленичил до нея. — Не говори повече.
— Не съм свършила. Каза, че трябва да ти разкажа всичко. Заведе ме при Шафир Али и му каза…
— Напротив, разказа ми вече всичко. И с това е приключено. — Сграбчи я за рамото и я разтърси. — Замълчи. Окей?
Тя го гледаше замаяна. Поглеждаше го за първи път, откакто беше започнала разказа си. Изражението му не беше вече твърдо; беше разкривено от болка, измъчено…
— Свърши ли?
— Господи, да. — Той запали лампата. Взе я на ръце и я отнесе до леглото. — Никога вече. Можеш да забравиш.
— Не, не мога. — Опитваше се да не заеква. — Спомените са там, дебнат, чакат. Трябва само да им позволя и ще нахлуят отново в съзнанието ми…
— Да. Но няма да им позволим.
В гласа му се долавяше горчивина. А тя трябваше да се опита да помисли защо… Не, бе прекалено болезнено. Едва усещаше присъствието на Гарет в последните часове. Той бе само глас, който я водеше, подтикваше, разпитваше и понякога, когато много й се искаше да продължи бързо напред, я спираше. Отначало мразеше този глас, но после той бе станал част от нея. Странно…
Той я сложи да си легне и я зави с одеялото. После легна до нея и я взе в прегръдките си.
— Заспивай. Ще остана с теб. Тази вечер няма да сънуваш кошмари. Ще те пазя. Бог ми е свидетел, това е най-малкото, което мога да направя.
Отново горчивата нотка в гласа му. Да, дръж кошмарите далеч от мен. Тази вечер съм прекалено слаба, за да се справя.
— Благодаря ти. — Затвори очи и се сгуши в него. — Много съм уморена…
— Разтърсена си до дъното на душата си. — Думите му стигаха до нея приглушени, защото бе заровил устни в косите й. — Знам, че докато ме мразиш, няма да ми повярваш, но… съжалявам.
— Вярвам ти. — Отвори очи и го погледна. — И не те мразя. Защо да те мразя? Трябва да свършим с това, за да продължим напред.
— И аз бях този, който настоя. — Изкриви устни. — Като че ли съм обречен да бъда катализатор, нали? Първо Ирана, сега — ти.
— Не мога да обвинявам теб, когато всъщност засяга мен.
— Не. Става въпрос за Стонтън. — Махна кичурите коса от лицето й. — Нима искаш да ми кажеш, че не си ме намразила дори за миг, докато ми разказваше за случилото се?
— В началото аз… Но после ти стана част от всичко това.
— Какво?
Тя се опита да събере мислите си.
— Част от случилото се. Част от мен. Вече не бях сама. Бяхме заедно. — Не можеше повече да държи очите си отворени. — Щеше да бъде съкрушително, ако трябваше да преживея целия този ужас сама. Но този път не бях сама. Чувствах се така, сякаш стоиш до мен.
— До теб бях. И ще бъда.
— Затова не можех да те мразя… — През главата й мина внезапна мисъл. — Казах ли нещо, което можем да използваме?
— Да. Няколко неща всъщност.
— Значи не е било напразно.
— Не. Щях да си прережа гърлото, ако беше напразно. — Целуна я леко по челото. — Заспивай.
Тя вече се унасяше в сън.
— Съжалявам за приятеля ти. За Кариф. Това не го казах, нали? — прошепна. — Знам какво е да изгубиш…
— Знам. Заспивай.
— Исках само да ти кажа…
Дишането на Емили бе дълбоко и равномерно. Гушеше се в него като малко момиченце в плюшеното си мече.
Само че Гарет не беше плюшено мече и през последния час я бе накарал да премине през ада. Нищо чудно, че едва не бе изгубила съзнание, когато бе свършила разказа си.
Ти беше част от него. Част от мен.
И беше права. Той наистина беше там. С всяка произнесена от нея дума, той се потопяваше все по-дълбоко в грозотата и ужаса на преживяното от нея. Беше усетил страха, гнева и безпомощността й.
И омразата й към Стонтън.
И ето, че омразата сега бе и негова.
Гарет бе все още до нея, когато Емили се събуди на следващата сутрин. Лежеше по гръб, подложил ръка под главата си и втренчил празен поглед в стената пред себе си. Погледна я, когато тя се размърда.
— Будна ли си? — Легна на една страна и погледна право в очите й. — Добре ли си?