Беше. Преди миг, но сега изведнъж не бе така сигурна. Той бе прекалено близо до нея. Тъмните му очи я пронизваха. Чувствената извивка на устните му и високите му скули я мамеха да протегне ръка и да ги докосне. Какво я прихващаше? Изведнъж й стана трудно да диша. Усещаше топлината на тялото му и нейното му отговаряше с неясен копнеж. Бузите й пламнаха.
— О, да — отговори тихо. Той я гледаше с присвити очи. — Повече от добре си. — Докосна леко с пръсти вдлъбнатинката на гърлото й. Усети пулса й.
— Добре… съм.
Той я гледа втренчено около секунда. После отдръпна ръка и извърна глава.
— Добре. Време е за действие. Трябва да изпълним плана си. — Седна и спусна крака на пода. — Може и да нямаме време да закусим тук. Ще хапнем на летището.
Отсеченият му говор развали магията и интимността на мига отпреди малко. Тя осъзна това със смущаваща смесица от облекчение и разочарование.
— Каза, че трябва да пазя инкогнито, доколкото мога. Да се кача на борда на самолет, където задължително ще трябва да покажа документите си, едва ли е в съгласие с това.
— Няма проблем, ако документите ти са в ред — каза той. — Помолих Дардън да ти уреди фалшив паспорт още в деня, в който отведе Ирана. Когато адът избухна в пламъци, той вече беше у мен. Сега се казваш Сандра Мартинес. На снимката едва се различаваш, но косата е тъмна, а кожата — мургава. Прибери косата си в кок. По пътя за летището ще се отбием в магазин за театрален реквизит и ще купим тъмна перука и грим.
— Ти също ли имаш фалшив паспорт?
Той се усмихна и поклати глава.
— Имам дори няколко, които са ми винаги подръка. — Тръгна към вратата. — Макар вече да не се занимавам с контрабанда, старите навици умират трудно, нали знаеш?
— Гарет?
Той спря, обърна се и я погледна. Тя навлажни устни.
— Благодаря — каза някак непохватно. — Щях да съм добре и без теб. Не беше необходимо да оставаш през цялата нощ.
— Да. Беше необходимо. — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Бих искал да кажа, че за мен е било удоволствие, но не беше. Не съм свикнал да спя с жени без сексуалното удовлетворение. За мен е дяволски трудно. — Засмя се тихо. — Наистина. — После усмивката му се стопи. — Но си струваше. Трябваше да свърша нещо полезно и добро, да ти дам нещо, да ти се реванширам за снощи. Затова бдях над теб и държах чудовищата на разстояние. Не обезглавих дракона, но и това ще стане. — Отвори вратата. — Можеш ли да се приготвиш за четирийсет минути?
— Да.
— Ще се видим след четирийсет минути тогава.
Тя скочи от леглото веднага щом вратата се затвори след него. Мислеше, че ще бъде нервна и измъчена след изминалата нощ, но не бе. Спомените бяха болезнени, истинска агония, но беше преминала през тях и бе оцеляла. Двамата бяха преминали през тях и сега се чувстваше по-силна. Истината беше, че усещаше Гарет като част от това. Беше странно. Отначало той бе като сянка, кръжаща около нея. След това сянката се бе приближила и се бе сляла с нея. Странно и… успокояващо.
Успокояващо обикновено не бе дума, която се свързваше с Гарет. Той бе умен, познаваше света, беше опасен и разнолик. Но ето, че имаше и моменти, когато се чувстваше в по-голяма безопасност с него, отколкото с всеки друг на света.
Сви рамене и тръгна към банята. Това ровене в душата на Гарет не й се отразяваше добре. Не бе важно какво чувства към него. Беше важно дали и как той ще й помогне да намери и убие Стонтън.
И човека, който го бе наел. Все още й бе трудно да фокусира вниманието си върху някого, освен върху Стонтън. Имаше нужда от име, от лице.
Но сега разполагаше и с друго име. Николай Зелов. Потомъкът на мъжа, манипулирал Распутин и царското семейство. Николай Зелов, посетил Москва само преди пет месеца.
Николай Зелов. Мъжът, който може би щеше да ги отведе до Стонтън.
— Много екзотично — каза Гарет, наклони глава и я огледа внимателно, след като излязоха от магазина за театрален реквизит. — Удивително е какво може да направи промяната на цвета на косата.
Емили поклати глава и докосна късата тъмна перука.
— Не мисля, че изглеждам много по-различно.
— Достатъчно. Тъмна кожа, тъмна коса, различен стил. Повечето хора не се заглеждат, нито анализират. Приемат онова, което виждат на повърхността. — Отвори й вратата на чакащото ги такси. — Това е най-доброто, което можем да направим, без да се впускаме подробно в изкуството на дегизирането. Което щеше да бъде ужасно неудобно за теб. — Влезе в таксито. — Повярвай ми.