— На теб налагало ли ти се е някога да се дегизираш? — запита тя, обзета от любопитство.
— Да. — Не се впусна в подробности. — Но за теб и толкова е достатъчно. Много ми се искаше да можехме да избегнем какъвто и да е обществен транспорт, но нямаме време да уредим нещо друго.
— Не съм била в Съединените щати доста дълго време. Толкова ли са засилени мерките за сигурност?
— Положението е достатъчно затегнато, но не за мерките за сигурност в Щатите се тревожа. Първо трябва да спрем на друго място.
Тя го погледна изненадана.
— Къде?
— Кабул.
Тя замръзна.
— Ще се върнем в Афганистан?
Той кимна.
— Трябва да проследим една следа там, преди да отлетим за Ню Йорк. Трябва да говоря с един човек в Кабул.
— Кой?
— Аман Немид. Ти каза, че това е името на човека от правителството, който ви е отклонил от предварителната ви мисия в Афганистан и ви е насочил към онзи музей. Той ви е казал да разчистите музея в планината, нали така?
Тя кимна.
— Той е живял в онзи район и очевидно е имал особен интерес.
— Просто искам да знам доколко особен е бил интересът му. Искам да говоря с него.
— Мислиш, че може да е замесен в нападението над нас?
— Може би. Всичко, различно от нормалното, ми се струва подозрително. Особено когато резултатът от него е необичаен.
— Той е член на Националния съвет и очевидно се ползва с уважението на ООН. Защото, ако не бе така, те нямаше да удовлетворят молбата му и да ни пренасочат. Но е възможно самият той да не е замесен.
— Добре. Само ще му зададем няколко въпроса.
— Наистина ли смяташ, че е възможно Немид да е заложил капана заедно със Стонтън?
— Може би той има личен интерес и ви е изпратил да му донесете каквото му трябва, без риск за него. Особено ако е знаел, че и други се интересуват от експонатите в онзи музей.
Емили поклати глава.
— Не вярвам, че щеше да изпрати екипа ни там, ако е знаел какво ни очаква.
Той сви рамене.
— Този въпрос трябва да проучим. Зелов може да почака ден — два. — Направи гримаса. — Както казах, иска ми се да не се налагаше да ходим в Кабул. Летището там е територия на Фъргъсън, което го прави двойно по-опасно. Ще се обадя на Дардън и ще го помоля да намери начин да ни измъкне оттам. Искам обаче да тръгнем веднага.
Очевидно мислеше, че рискът тя да бъде разпозната, си струва.
— Да тръгваме, тогава.
— Без спорове?
— Нали не мислиш наистина, че бих започнала да споря с теб? — Никак не й се искаше да се върне в Афганистан. — Страхуваше се, че спомените й ще изскочат на бял свят още по-ярки отпреди. — Ако Аман Немид е замесен, искам да го знам. Ако не ни беше изпратил в онзи музей, последвалите събития никога нямаше да се случат. — Погледна през прозореца на таксито. — Аз не направих такава връзка между събитията, но много бих искала да знам дали тя съществува. Знаеш ли къде живее?
— Проверих тази сутрин. Има къща в покрайнините на града. Което може да се окаже много удобно за нас. — Усмихна се. — Обичам уединението.
— Няма да повярваш! — обърна се Мур към Фъргъсън. — Видели са Гарет на летището.
Фъргъсън замръзна на мястото си.
— Тук, в Кабул? Сигурен ли си?
— Дитрих е абсолютно сигурен. Нали накара всичките ни хора да разглеждат снимката му, докато не запомнят всяка черта на лицето му. Видял ги е да излизат от митницата.
— Е?
— С него е имало жена. Дитрих не е успял да я разгледа добре. Тъмна коса.
Фъргъсън започна да ругае.
— Не би го направил. Не може да има кураж да я доведе тук.
— Емили Хъдсън?
— Коя друга? Дитрих проследил ли ги е?
— Нямаше да рискува да ни се обади, ако не беше.
— Дяволски си прав. И е по-добре да не ги губи от поглед. Кажи на Дитрих да не се приближава много до тях, докато не отида при него. — Изправи се. — Хайде. Да действаме.
— Следят ни — каза Гарет, без да откъсва поглед от страничното огледало. — Внимава много. Добър е.
Погледът на Емили се стрелна към огледалото.
— Откога?
— Забелязах го на няколко пресечки от летището.
Бяха тръгнали от летището преди двайсет минути.
— Защо не ми каза?
— Казвам ти сега. Исках да видя дали към него ще се присъедини и някой друг.