— Възможно е да сме намерили каквото търсим. Нямаме много време.
— Още малко.
— Виж, Емили, имаме два трупа, а отпечатъците ни са из цялата стая. Кой би могъл да докаже, че не си дошла да убиеш Немид, защото ви е изпратил в онзи музей? Не можем да си позволим да ни хванат тук.
Тя се поколеба.
— Още само няколко минути. — Прекоси стаята, като не откъсваше поглед от сгърчения труп на Немид, и започна да опипва стената зад бюрото. Пръстите й бяха бързи и изключително чувствителни. — Остави ме да довърша…
— Четири минути — каза Мур. — Да повикам ли подкрепления?
— Не. Искам да се справя сам.
— Точно така. Емили Хъдсън все още е героиня за медиите. Не искаме да ни създава проблеми.
— Тя вече ни създава проблеми — каза Фъргъсън, като подчерта всяка дума. — Но ще намеря начин да сложа край. Ще намеря начин да спра и двамата.
Глава 10
— Открих. — Емили беше напрегната, пръстите й се движеха внимателно по стената. — Кръгло петно, по-плътно в средата.
— Страхотно! — Гарет вече бе до нея с изваден нож. — Отстъпи встрани, аз ще проверя какво сме открили. — Започна да прави пробив в мазилката. — Казвал ли съм ти някога, че си направо фантастична? Моят тип жена…
— Защото знам как да отворя сейф?
— Сред многото други неща. Да, тук определено е кухо. — Той внимателно разшири дупката и пъхна фенерчето си в нея.
— Видях нещо. — Бръкна и извади недълбока кутия. Отвори и извади от нея един-единствен лист хартия. — Немид очевидно е искал да бъде добре защитен. — Сграбчи я за ръката и я задърпа към входната врата. — Да се измъкваме оттук, преди да е станало прекалено късно. Вече се забавихме достатъчно.
Но бе прекалено късно.
Като стигнаха до вътрешния двор, чуха кола да спира съвсем близо до тяхната.
— По дяволите! Обратно. — Гарет я хвана за ръката и двамата изтичаха в къщата. — По коридора. — Отвори врата в края на коридора, зави наляво и затича по следващия коридор.
Кухнята. Втурнаха се към вратата в далечния й край.
— Ето ги! — възкликна Фъргъсън, като видя Гарет и Емили да изчезват обратно в къщата. — Знаех, че ще ги спипаме. — Скочи от колата и затича към предната врата. — Мур, ела с мен. Дитрих, ти заобиколи и влез през задния вход.
Фъргъсън извади оръжието си и влетя в къщата.
— Излез, Гарет! Не можеш да… — И замръзна на мястото си, като видя двата трупа на пода на библиотеката. — По дяволите!
— Остани зад мен. — Гарет затича надолу по стъпалата, а Емили беше плътно зад него. — Фъргъсън сигурно е изпратил някого… — Видя Дитрих, когато се показа иззад ъгъла и се затича към тях. — Не спирай.
Дитрих вадеше оръжието си.
Емили спря, но после продължи да тича след Гарет.
Гарет се приведе ниско и се приближи до Дитрих. Удари го с опакото на дланта си в тила и се изправи, когато агентът падна безчувствен на земята.
— Казах ти да не спираш. — Сграбчи я за ръката и я задърпа през задния двор към улицата. — Бягай.
Затичаха.
Изминаха разстоянието до следващата пресечка, завиха надясно, а после — наляво.
— Не можем ли да се върнем за колата? — запита Емили. Дъхът й излизаше на пресекулки.
— Прекалено е рисковано. Фъргъсън може да е оставил човек и при нея.
— Само един?
— Да, но ще бъде много добър. И може да се наложи да го убия. А не мисля, че искаш това да се случи.
Спомни си ожесточението, с което бе нападнал мъжа в двора.
— Не, не искам. Но пеш няма да стигнем далеч. Фъргъсън ще ни настигне лесно с колата си.
— Вероятно. — Видя фаровете на кола, показала се иззад ъгъла три пресечки по-нататък. — Определено. — Дръпна Емили във входа на близкия магазин и я притисна към стената с тялото си. — Нито дума — прошепна. — Той напредва бавно.
Не можеше да говори, дори да искаше. Сдържаше дъха си. Сърцето й препускаше лудо. Бавно? На онази кола като че ли й бе необходима цяла вечност да измине трите пресечки.
После, с крайчеца на окото си, видя лъч светлина.
Дали ги бяха видели? Дали колата щеше да спре?
Колата бе вече само на няколко метра от тях.
Господи, сякаш пълзяха!