Рисуван на ръка амулет. Картината изобразяваше мъж с гъста черна брада и горящи черни очи. Емили бе виждала това лице в прекалено много исторически книги, за да не го разпознае.
— Распутин.
Гарет кимна.
— Това лице се запомня. Думите под портрета му са молитва и благословия за онзи, който носи амулета. Този тук е значително по-малък и по-изящен от обикновените амулети. — Той проследи с пръст изящната златна рамка и сложната дърворезба.
— Но кой го е носил?
— Няма ли надпис?
Гарет разтърси глава.
— Питам се дали Распутин не е раздавал такива амулети на последователите си така, както папата раздава молитвени броеници. От прочетеното за Распутин мога да съдя, че егото му е било достатъчно голямо.
— Распутин е имал власт точно преди руската революция, когато Николай II и цялото му семейство са били избити. Но дори амулетът да е принадлежал на някого от царското семейство, той не е чак толкова ценен. По него няма бижута и надпис, който да го посвещава на някого. Може би картата е по-важна.
— Ще я проверя и ще направя няколко теста, но ми изглежда съвсем обикновена.
— Предполагам, че съм жадна за отговори — сви рамене тя. — Не знам. Май се надявах на нещо повече.
— Искаш да кажеш, че си очаквала да ни поднесат чука на Зелов, украсен с панделки?
— Нямаше да ни навреди. — Загледа го как внимателно връща картата и амулета в кутийката. — Стонтън е търсил амулета. Искал го е. Убил е Немид, за да го докопа.
— Или не е искал да попадне в ръцете ни. Ако е знаел, че е у Немид, защо не го е потърсил по-рано? Освен ако не е бил чак толкова важен за него.
Емили смръщи вежди.
— И защо да не е бил важен? Немид е вярвал в стойността му. В противен случай, нямаше да го скрие.
— Права си. Възможно е Стонтън да е сключил сделка с Немид и амулетът да е бил разменната монета. Може би е искал да спечели време, преди да го предаде в нечии ръце.
— Но какво общо има този амулет с всичко друго? Очевидно е, че не този артефакт е бил в дръжката на чука на Зелов. Стонтън мислеше, че чукът е в онзи музей. И вероятно той е накарал Немид да ни изпрати там. — Разтри слепоочията си. — Всичко това е някаква лудост. Нищо няма смисъл.
— Ще има, когато открием всички парченца от мозайката.
— Наведе се напред. — А ние ще ги съберем. Човек обаче не може да насилва нещата. Затвори очи и си почини. Опитай се да поспиш. Ще те събудя веднага щом разбера дали Фъргъсън лъже, или играе честно.
— Няма да мога да заспя. — Но затвори очи. Нощта бе тежка. Все още виждаше окървавените трупове в библиотеката на Немид. Шокираше я не само смъртта на тези хора, но и това, че Гарет се бе оказал прав. Немид преднамерено ги бе изпратил в онзи музей, обричайки ги на смърт. Какво може да е толкова важно, че да накара човек да…?
— Той заслужаваше да умре — каза Гарет. Като че ли четеше мислите й. — Ако Стонтън не беше го убил, щях да го направя сам.
Тя не отвори очи, защото не искаше да вижда мрачното му и злокобно изражение. Би трябвало вече да е свикнала с това и да не обръща внимание.
Но обръщаше. Не искаше то да бъде помрачено заради нея. Това й причиняваше болка. Искаше да отблъсне мрака, да отблъсне и него.
Не. Искаше да отблъсне само мрака.
Очите й бяха все още затворени, когато протегна ръка към него.
Усети как той внезапно застина.
После той се наведе напред и взе ръката й в своята.
— Какво има?
Тя поклати глава. Как би могла да му отговори, след като сама не знаеше отговора?
— Добре. Няма нищо. Няма да задавам повече въпроси. — Ръката му стисна по-силно нейната. Дланта му бе топла и силна.
И макар очите й да бяха още затворени, тя знаеше, че мракът вече не засенчва лицето му.
— Тя спи? — запита Фатин няколко часа по-късно, когато се върна в стаята. — Донесох храна. Реших, че имате нужда да хапнете нещо, преди да тръгнете.
Емили отвори очи.
— Не спя. — Погледна Гарет, който се бе подпрял на стената. — Кога можем да тръгнем?
Гарет погледна Фатин.
— Да, кога можем да тръгнем? Чул ли си нещо?
Той се усмихна.
— Според радиото, нашият уважаван съветник е заклан от крадци или талибани. Тялото му било открито от секретарката му, отишла рано в дома му, за да му помогне да напише речта си, тъй като същия ден е трябвало да говори пред съвета. — Остави подноса на масата пред Емили. — Много жалко. Светът е ужасно брутален, нали? — Обърна се към Гарет. — Но понякога, с помощта на приятели, можем да се спасим от бруталността. — Обърна се и тръгна към вратата. — Тук има само сирене и пастет. Ще донеса чай.