— Може и така да е — каза Дардън.
— А може и да не е — възрази Гарет. — Очевидно всичко е било възможно за Зелов.
— Във всеки случай, живял на широка нога и оставил огромно състояние на двете си деца. Умрял през 1943 и наследниците му веднага започнали да харчат парите му — каза Емили. — Сегашният глава на семейството, Николай Зелов, бил на ръба на банкрута преди пет месеца, но успял да си стъпи на краката. — Хвърли поглед на Дардън, отпуснал се на задната седалка. — Горе–долу по това време Уоруик му предал информацията за личните депозити на Михаил. Положението на Николай все още не е много розово, но може да живее приблизително по начина, по който е свикнал. — Затвори лаптопа. — Бих искала да знам дали Николай получава депозити по електронен път.
— Можеш да му зададеш този въпрос — каза Гарет. — Но се съмнявам да получиш отговор. — Кимна. — Ето го казиното. Един малък индиански резерват.
— Индиански резерват?
— Собственикът е индианец.
Неоновите светлини на хотела казино блестяха в мрака и разкриваха пищната зеленина, която го обграждаше.
— Прилича на палат. Също като къщата на Зелов.
— В такъв случай, той с право се чувства тук като у дома си. — Спря до тротоара пред казиното. Подаде й миниатюрното електронно устройство. — Сложи го някъде по тялото на Николай Зелов, преди да си тръгнеш. Ще паркирам ето там.
— Чувствам се като шпионин. Ще посочиш ли някое определено място?
Той поклати глава.
— Устройството е мощно и може да предава на повече от десет метра. Просто го докосни някъде и то ще прилепне.
Тя слезе от колата и погледна към ярко осветеното фоайе.
— Не съм облечена подходящо. — Сведе поглед към черните си панталони и бялата блуза с дълги ръкави. — Ще изтичам първо до тоалетната поне да измия лицето си и да пооправя перуката си.
— Изглеждаш страхотно.
— Глупости. — Закрачи към стъклената входна врата, която униформеният портиер веднага й отвори. След няколко дискретни въпроса й посочи Зелов.
Николай Зелов седеше пред дългия гранитен бар. Изпи две уискита само за времето, в което Емили го наблюдаваше. Беше едър мъж в края на четирийсетте, с червена кожа и черна коса. Едва седеше изправен на стола и поръча задавено последното уиски. Очевидно не бе успял да се излекува от пристрастеността си към алкохола.
Тъжно, но това може би щеше да се окаже в неин интерес.
Седна на високото столче до него.
— Казвам се Емили Хъдсън, господин Зелов. Питам се дали бихте ми отговорили на няколко въпроса?
— Не. Вървете си. — Отпи от чашата си. — Ще изпия още няколко уискита и ще се върна на игралните маси.
— Не съм проститутка, господин Зелов. Работя за ООН. И се интересувам от семейната ви история.
— ООН? Какво, по дяволите? — Изведнъж се скова, обърна се и я погледна. — Вие сте жената, която бе отвлечена. Видях снимката ви във вестника. — Протегна ръка и докосна косата й. — Но цветът е различен.
Тя се отдръпна.
— Хората ме разпознават. И перуката не помага.
— Не разбирам защо искате да говорите с мен. Прочетох, че се възстановявате на уединено място. Защо не се върнете там? — Отпи от уискито. — Десет минути. Само толкова имате.
— Благодаря. Ще се опитам да бъда кратка.
— И по-добре бъдете. — Отново я оглеждаше критично. — Изглеждате по-добре, отколкото на видеото, направено веднага след като ЦРУ ви измъкнало от ръцете на бандитите. Трябва да сложите малко месо по костите си, но не, не изглеждате никак зле. Искате ли питие?
— Не, благодаря.
Той направи знак на бармана за поредното уиски.
— Докато четях за вас, се питах какво са ви сторили онези бандити. Изнасилиха ли ви?
Тя не отговори.
— Искам да разговарям с вас за Михаил Зелов.
На лицето му се изписа изражение, което не бе лесно за разгадаване.
— Дошли сте да ми задавате въпроси за старото гуру Михаил?
— Гуру?
— Така го наричаше дядо ми. Бил е странно копеле и е будел страх. Вложил всичките си пари в попечителски фондове, та никой да не може дори да се докосне до тях. Баща ми най-после успя да докаже несъстоятелността на завещанието, след като изгуби години из съдебните зали.
— Защо е вдъхвал страх?
— Твърдял, че е светец и може да лекува болните, а враговете да изпраща в небитието. — Изсумтя някак самодоволно. — Затова и успяхме да проникнем в попечителските фондове. Безумец. Документите и писмата му го предадоха.