— Това трябва да ви е направило много щастлив — каза Емили. — Но разбрах, че сте прегледали отново всичките му налични книжа едва преди няколко месеца. Защо?
Той пак се скова.
— Откъде знаете това?
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— Открихте ли нещо, което преди ви е убягнало?
— Не, по дяволите.
Спомена само документи и писма, помисли си Емили. И реши да бъде по-смела.
— Всъщност интересувам се от книгата, която е написал, преди да напусне Русия. Някакво ръководство за живите.
Лицето му изрази силен шок.
— О, тази книга! — Сви рамене. — Мисля, че дядо ми я е изхвърлил заедно с много други вещи след смъртта на стареца. — Погледна Емили. — Защо се интересувате от философията на стария гуру? Какво значение има тя за вас?
Беше готова за този въпрос, защото знаеше, че ще й бъде зададен.
— Работата ми е да съхранявам артефакти. Възможно е книгата да има историческо значение. Има връзка с Распутин, доколкото успях да науча.
— Да. Мисля, че има. Обаче прапрадядо ми не е давал и пет пари за Распутин. — Неочаквано смръщи вежди. — Казах ви. Книгата е била изхвърлена. Ако само това сте искали да узнаете, можете вече да хващате пътя.
— Не само това ме интересува — каза Емили. — Защо сте посетили Москва преди пет месеца, господин Зелов?
— Това е всичко, което ще ви кажа. — Бутна стола си назад от бара. — Вече започвате да си пъхате носа в личните ми работи. Исках да видя дома на семейството си. Да потърся корените си.
— Може ли да видя писмата и дневниците на Михаил Зелов, за които споменахте? — запита Емили.
— Пет пари не давам за тях. Всички те са описани в съда. Представихме ги като доказателства, за да успеем да заобиколим завещанието. — Опитваше се да слезе от столчето.
— Дойдохте ми до гуша. Вие сте лоша новина. Ще се върна на игралните маси, преди да сте ми донесли лош късмет.
Изгубваше го. Само след минута щеше да се е разделил с нея. Протегна ръка, в която стискаше даденото й от Гарет миниатюрно устройство, и го сграбчи за ръкава на сакото.
— Само още един въпрос. Имаше ли сред вещите на Михаил Зелов и чук?
— Какво? — Бузите на Зелов станаха още по-червени, ако бе възможно. — Какъв глупав въпрос. Защо… Махнете се от мен! Тук съм редовен клиент. Ще накарам да ви изхвърлят. Проявих достатъчно търпение, защото изглеждате… Вън!
— Тръгвам, господин Зелов. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Плъзна се на пода и тръгна към изхода.
Отвори тежката стъклена врата и хвърли поглед през рамо. Зелов не се бе върнал на игралните маси. Вървеше към френските прозорци, от които се излизаше на терасата, и вадеше от джоба си мобилния си телефон.
— Чувал е за чука — каза Емили веднага щом стигна до колата. Беше обзета от нервна възбуда. — Знаех си!
— От онова, което успях да дочуя, аз също мисля като теб. — Гарет й отвори вратата и я задържа, докато се качи. — Имахме късмет, че беше пиян и прозрачен като стъкло. — Той също влезе в колата и погледна Дардън. — Готов ли си? Сигурно всеки момент ще получим сигнал.
Дардън сложи слушалките на ушите си.
— Вече набира номера. Вероятно му е необходимо място, където сигналът да е по-чист. В казината обикновено има прекалено много електронни смущения.
— Отиваше към терасата — каза Емили. — Ще запишете ли разговора? Ще можете ли оттук?
— С помощта на онова миниатюрно предавателче, да — кимна Гарет. — Много е лесно, когато разполагаш с подходящо оборудване. Не мислех, че ще научим кой знае колко от него, но се надявах, че въпросите ти ще го смутят.
Дардън кимна.
— И сега не научаваме кой знае колко. Зелов е изпаднал в паника, а мъжът, с когото разговаря, търпеливо го изслушва, без да дава абсолютно никаква информация. — Слуша още малко, след това изключи слушалките. — Това е. Затвори. — Погледна Гарет. — Искаш ли да останем на подслушване, за да видим дали няма да има и други телефонни обаждания?
— Не. — Запали двигателя и подкара колата. — Но искам да изслушам това обаждане и още да започнеш опити за проследяването му. Ще се регистрираме в някой мотел и ще го изслушаме. Имаш ли най-обща представа за локализацията на обаждането?
Дардън кимна.