— Радвам се, че ще можеш да разчетеш написаното. — Легна на леглото и се подпря на таблата. Поднесе чашата към устните си. — Чети. Ще говорим по-късно.
Тя вече четеше.
„Зелов е. По дяволите, обеща ми да ме защитиш. Каза, че никой няма да узнае.“
„Нямам представа за какво говориш, Зелов. Пак ли си пиян?“
„Не съм пиян. Е, може би съм малко пийнал, но това нищо не променя. Имам право да правя каквото пожелая. Не можеш да ми заповядваш.“
„Мога само да ти кажа какво искам, Зелов. А ти ще ме изслушаш с уважение, след което ще ми се подчиниш.“
„Глупости. Каза ми, че никой няма да узнае. Излъга ме.“
„Престани да бръщолевиш и ми кажи, ясно и разбираемо, каквото имаш да ми казваш.“
„Тя ми задаваше въпроси за книгата. И за Михаил Зелов. И за пътуването ми до Москва.“
„Кой?“
„Онази кучка от ООН.“
Пауза.
„Емили Хъдсън?“
„Да. Тя беше, но косата й беше различна…“
„Спомена ли амулетите? Какво й каза, Зелов?“
„Нищо. Нищо не й казах. Пратих я по дяволите. Тя не каза нито дума за амулетите. Но ти трябва да ме защитиш. Махни я от мен.“
„Преди колко време си тръгна?“
„Пет минути може би.“
„Ти си глупак. Невероятен глупак, щом се излагаш на подобна опасност. Затварям.“
„Не можеш да постъпиш така с мен. Говори ми. Кажи ми как ще…“
„Затварям. Слушай ме внимателно. Ще спазя обещанието си. Но ако отново говориш с Емили Хъдсън или с някой друг, ще бъдеш наказан. Разбираш ли?“
„Не съм глупак. Естествено, че разбирам. Не можеш да ме заплашваш. Не можеш…“
Връзката бе прекъсната.
Емили дочете и последните думи, после започна да чете от началото. След това пусна диска и се опита да запомни думите и интонацията на човека, на когото Зелов се беше обадил. Искаше да запомни гласа и да го разпознае, ако го чуе отново. Но не разполагаха с име. Защо Зелов не спомена името поне само веднъж, помисли си тя с огромно разочарование.
— Готова ли си? — запита Гарет.
Тя кимна и се облегна назад.
— Нямаме име, по дяволите.
— Ще имаме. — Изпи кафето си и остави чашата на нощното шкафче. — Но не и нещо повече.
— Знаем, че Зелов със сигурност е замесен в нещо. И че е дал на този мъж нещо в замяна на пари. Вече му е платено. Дали не му е дал „Книгата на живите“? Или пък чука? — Замисли се за нещо друго. — Или пък амулетите. Множествено число. Което вероятно означава, че има и други, скрити в стените на къщата на Немид.
— Така изглежда. — Направи пауза. — Но мъжът, платил на Зелов, му е обещал да го защитава, което означава, че вероятно ще се опита да го отърве от нас. Мисля, че трябва възможно най-скоро да заминем за Москва.
Тя поклати глава.
— Не и докато не получа копия от писмата, документите и дневниците на Михаил Зелов. Онези, които са били използвани в съда.
Той кимна.
— Канех се да изпратя Дардън при Хартфорд да вземе копията веднага щом съдебната палата отвори, но имам достатъчно работа за него. Ще отидем ние. Искам да съм там, преди Зелов да е изтрезнял и да помоли всичко това да бъде засекретено. Макар че едва ли са някаква тайна, щом от години са обществено достояние.
— Възможно е да открием в тях нещо, което да ни насочи какво и къде да търсим. Струва си да опитаме.
— Спокойно — каза Гарет. — Ще опитаме. Искам само да кажа, че не бива да храниш прекалено големи надежди, за да не бъдеш много разочарована после.
— Нямам нищо против да бъда разочарована. Просто ще поема по друг път. — Изправи се. — Отивам в стаята си. Колко е часът?
— Шест. Ще поръчам храна в стаите за всички, а след това ще се впуснем в действие. — Спусна крака на пода. — Ще те изпратя до стаята ти.
— Не е необходимо.
— Напротив. Също така е необходимо да заключиш вратата си и да не отваряш на никого, освен на мен. — Отвори вратата, изчака я да мине и я последва в коридора.
— Мислиш, че онзи, на когото Зелов се обади, ще насъска Стонтън по дирите ни?
— Възможно е. Играта винаги може да загрубее. Но ние още не сме сигурни дали въобще има някаква връзка между Стонтън и Николай Зелов.
— Има. Чувствам го. — Спря се при вратата на стаята си. — А може би трябва да останем тук и да изчакаме Стонтън да дойде при нас.