— Все още не разбирам защо семейството не е поискало всичко това да остане поверително.
— А аз разбирам. Щом не съдържат информация, чието значение може да им причини проблеми, така е по-добре за обществения им имидж. Това е предпазен или защитен ход. Така могат да докажат на света, че Михаил е бил луд, без да изглеждат алчни. — Отвори й вратата на колата. — Което означава, че няма да намерим нищо жизненоважно в тези копия.
— Но това поне е начало. Ще опознаем Михаил Зелов и начина му на мислене. Което може да се окаже важно по-късно. — Запита: — Колко време ще ни е необходимо да стигнем до летището?
— Около петнайсет минути. Не е далеч оттук. — Излязоха от паркинга и телефонът на Гарет иззвъня. — Дардън. — Заслуша се, после каза: — Добре, независимо какво ще струва. — Затвори. — Поли не е успял още да проследи обаждането. Ще дойде с нас. Двамата с Дардън са на летището.
— Той и не мислеше, че ще успее за толкова кратко време. — Погледна го. — А и ти каза, че може да ни е от полза, нали?
— Да, така казах. — Гледаше право напред, защото движението бе доста натоварено. — Удивително е, че като се имат предвид всички закони на Съединените щати, уличното движение все още е проблем.
Тя не му позволи да смени темата.
— Е, ценен ли е Поли за нас или не?
— Ценен е. Ще имаме полза от него, да — каза той безизразно.
— Защо, тогава, не искаш да дойде с нас?
Той я погледна право в очите.
— Ревнувам. И това никак не ми харесва. Незряло е. Предпочитам да не се чувствам по този начин.
— О! — Не бе очаквала чак такава искреност. — Завиждаш му? Както и Дардън? Защото е много умен?
— Не — отговори той рязко. — Ревнувам, защото искам да скоча в леглото с теб и не ми харесва идеята, че той може да успее. Хрумна ли ти да правиш секс с нашия Адонис и компютърен специалист?
Тя усети как бузите й пламнаха.
— Не. Въобще не ми е хрумвало нищо подобно…
— Добре. В такъв случай, няма да говорим за това. Задаваше ми въпроси за Поли. Бях искрен и вече знаеш какъв е моят проблем. А сега да забравим за този разговор, докато някой от нас не реши да направи нещо по въпроса.
Тя мълча секунда — две.
— Да, да забравим. — После изтърси: — Но ме накара да се чувствам адски неудобно. Всеки път, когато погледна Поли, ще си спомням думите ти. И как, въобще, ще го погледна?
— Точно така. — Навлизаха в магистралата. — Аз може да съм помислил за същото.
Умно. Отново изпита раздразнение. Но то трая само миг, после тя сви рамене.
— Ще се справя. Разбира се, това само ще ме накара да усещам още по-ясно присъствието му. — Видя как стисна толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Добре. — Никога не съм изпитвала влечение към някой мъж само защото е красив. Караш ме да се питам…
— Ти си един малък дявол! — Той се усмихваше леко и клатеше глава. — Мисля, че е по-добре да се върнем на темата за уличното движение.
Да, тя е по-безопасна, помисли си Емили. Не знаеше защо се бе изкушила да го подразни. Не беше заядлива по характер, а ето, че сега това й бе доставило удоволствие. Може би защото с Гарет винаги имаше и елемент на опасност. Той се бе научил да се контролира, но зад самоконтрола му тя винаги усещаше онзи страшен мрак и склонността му към насилие.
Удивителното бе това, че въобще можеше да мисли за нещо друго, освен за Стонтън и търсенето на чука. Но Ирана бе казала, че макар и бавно, тя се връща към живота. Сексът, чувствата и всички други потребности постепенно оживяваха в нея. И не трябваше да ги отблъсква. Това бе начин да си докаже, че Стонтън не я е увредил завинаги.
Да не отблъсква Гарет? Хм, понякога лекарството може да се окаже по-лошо от болестта.
— Уличното движение — повтори Емили. — Не мисля, че това тук е чак толкова лошо. Ние, американците, поне уважаваме закона. Само понякога някои мислят, че шосето е тяхно.
— Ти все още ли се смяташ за американка? Обиколила си толкова много страни, че вероятно си изгубила чувството си за национална принадлежност.
Тя поклати глава.
— Не, аз не съм гражданин на света. Аз съм земен човек и типична американка. И винаги ще бъда. Посещавам други страни във връзка с работата си, но това тук е моят дом. Когато престана да обикалям, искам да се установя в приятна къщичка в Северна Каролина.
— Защо Северна Каролина?
— Баща ми е израснал близо до крайбрежието там и на мен ми харесва. Едни от най-хубавите моменти в детството ми бяха седмиците, прекарани там. Искам да съм близо до океана и гората, за да мога да правя снимки на дивата природа. Като баща ми. Ще гледам футболни мачове, ще си правя излети и пикници и на всеки четвърти юли ще изстрелвам фойерверки. Мога да разбера желанието на Михаил Зелов да не се отдалечава от корените си. Това наистина е важно. — Погледна го. — А ти? Ирана каза, че баща ти е американец.