Устните му се извиха в язвителна усмивка.
— Той никога не ми е вдъхвал патриотизъм. Напротив, винаги съм се питал в каква страна би могъл да израсне човек като него. Посетих Съединените щати едва след като навърших двайсет години. Беше вече прекалено късно да се връщам към корените си тук.
— А къде са твоите корени?
Той сви рамене.
— Никъде. Предполагам, че най-близо до това определение е остров Микала.
— Това не е добре.
Той се усмихна.
— Такъв е животът, Емили. Не можем да имаме всичко, което смятаме за важно.
Но на нея й се искаше Гарет да има всичко. Болеше я, че не е имал старта в живота, който й бе осигурил баща й. До смъртта на баща си не бе осъзнавала колко важни и ценни са били годините й с него.
— В такъв случай, трябва да се постараеш да пуснеш корени, така че твоите деца да не се чувстват като теб.
Той премигна.
— За децата ми ли говориш сега? Как се отдалечихме толкова много от темата за отвратителното улично движение?
— Не знам. — Поклати глава. — Съжалявам. Не исках да любопитствам по отношение на личния ти живот. Възможно е дори да не искаш да имаш деца.
— Искам. Просто никога не съм се замислял за това. — Усмихна се. — Не знаех също, че трябва да им подготвя пътя в живота. Ето, тук е нашият изход от магистралата. — Пое по него. — Ще трябва да обмисля задълженията си в живота. — Погледна в страничното огледало. — Май имаме опашка.
— Какво? — Тя хвърли поглед през рамо. Черна тойота бе единственият автомобил зад тях. — Защо мислиш, че ни следят?
— Беше зад нас на магистралата и ни последва.
— Виждал ли си го преди?
— Искаш да кажеш — пред съдебната палата? — Поклати глава. — Но е възможно да не съм забелязал. Бях малко разсеян заради разговора, който водихме.
Както и Емили.
— Ако ни следят, най-вероятно са ни причакали пред съдебната палата. Не са се прилепили за нас на магистралата.
— Не съм сигурен, че ни следят. Просто съм подозрителен по природа. Да видим. — Увеличи скоростта и пак погледна в огледалото. — Те също увеличиха скоростта. Не мисля, че просто ни подражават. — Намали, след това отново увеличи скоростта. — Да, вече съм сигурен.
— Може би просто искат да видят къде отиваме?
— Не. Това не е един от хората на Фъргъсън, който ни следи само за да му докладва. Не мисля, че това е обикновена опашка. Дебнат ни, чакат удобния момент.
Дланите й бавно се свиха в юмруци.
— Не можеш ли да се отървеш от тях? — Шосето бе право, от двете му страни растяха дървета. — Да… Това тук не е градът.
— Ще бъде дяволски трудно.
— Какво чакат, тогава?
— Не знам. Може би изчакват, за да са сигурни, че ще останем сами на пътя. Пред нас е отбивката за летището. Но до там има половин километър безлюдно шосе.
— Може би трябва да увеличим скоростта, за да стигнем до летището.
— Не. Трябва да се отървем от тях. Ще спра веднага след завоя. Искам да слезеш и да се скриеш в храстите, преди да са те видели.
— И да те оставя сам? Не мисля.
— Емили, прави каквото ти казвам.
— Не, Гарет!
Той й хвърли гневен поглед и след миг взе завоя.
— Това не е игра!
— Възможно е Стонтън да е в онази кола.
— О, по дяволите! — Тойотата се показа иззад завоя и той увеличи скоростта. — Залегни.
Тойотата също бе увеличила скорост и се приближаваше. Емили изви глава, за да провери дали няма да разпознае някой от мъжете вътре. Не бяха достатъчно близо.
— Емили.
— Не. — Вече различаваше силуетите на двама мъже. Шофьорът бе мургав и с тъмна коса. Другият до него бе слаб и русокос. — Не е Стонтън.
— Ще залегнеш ли сега, след като установи това? — процеди Гарет през стиснатите си зъби. — Настигат ни.
— Опитват се да се изравнят с нас — каза Емили.
— Голяма изненада! — възкликна Гарет.
Русокосият бе насочил пистолета си право в Гарет.
— Залегни, по дяволите! — Гарет завъртя рязко кормилото и удари тойотата.