— Предполагам, че знаеш начин да избегнем мерките за сигурност и на тази държава?
— Да. Трябва да ти достави удоволствие фактът, че другите страни също са уязвими.
— Не ми доставя удоволствие — отговори тя предпазливо. — Иска ми се никъде по света да нямаше нужда от мерки за сигурност.
— А аз мисля, че си идеалистка.
— В това няма нищо лошо. Мразя войната. Прекарах голяма част от живота си в опити да спася красотата от зверовете. Видях как тези чудовища могат да унищожат онова, което трябва да се пази като съкровище.
— И аз съм го виждал — каза той тихо, без да сваля поглед от лицето й. — И по тази причина преследваме Стонтън.
Не можеше да откъсне поглед от него. Опита се да се усмихне.
— Аз не съм национално съкровище.
— Не национално. — Хвана ръката й. — Но съкровище.
Тя сведе поглед към преплетените им ръце. Трябваше да отдръпне своята. Усещаше между тях интимност, но не натраплива, а топла и уютна. Но тази близост вероятно бе по-опасна от сексуалното привличане.
Не отдръпна ръката си.
Вместо това извърна поглед и загледа облаците през прозореца.
— Къде ще отседнем?
— Дардън ни е уредил къща в покрайнините на Москва.
— Защо Москва?
— Не знаем къде трябва да отидем, докато Поли не ни каже. А Москва е място като всяко друго — каза той. — И е оживено.
— Никога не съм била в Москва. Била съм по работа в други кътчета на Русия и в Грузия. Може би ще видя църквата, на която прилича къщата на Зелов.
— Не сме тук, за да разглеждаме забележителности. — Ръката му стисна нейната. — Но ще ти я покажа, щом толкова много искаш да я видиш.
Отново проклетата интимност.
Пет пари не даваше. Имаше нужда от утеха и от чувството, че на света, и в нейния живот в частност, има и нещо друго, освен омраза и грозота. Щеше да приеме интимността сега и да се отдръпне по-късно.
Ако можеше.
Глава 13
Огромната каменна селска къща, която Дардън бе избрал, бе заобиколена от равно голо поле, което сякаш нямаше край. Беше едноетажна, със сламен покрив и павирана алея, която водеше към входната врата.
— Собственикът се е изнесъл. Отишъл е да работи в града — каза Дардън. — Много от фермерите в днешно време не смятат, че доходът от фермите си заслужава труда. — Слезе от колата и изтича до входната врата. — Ключът трябва да е някъде тук.
— Очевидно — каза Гарет.
— Няма кой знае какво, което може да бъде откраднато. — Дардън отключи вратата и се обърна към Емили. — Трябва да е удобно, макар и не изискано.
— Единствено удобството има значение. — Емили влезе в просторната стая, която бе едновременно дневна и кухня. Таванът бе с гредоред от дъбови дъски, а огромната каменна камина не бе само украшение.
— Уютно е. Бяхме отседнали в подобна къща и в Грузия и Джоел каза, че се чувства като пътешественик във времето… — Млъкна рязко. Спомените нямаше да я отведат доникъде. Толкова много от тях бяха свързани с Джоел. Видя, че Гарет я гледа, и побърза да каже: — Много приятно, наистина, Дардън.
— Кажи го пак, но след като открием дали тук има кафе машина — каза Поли и тръгна към онази част, в която бяха кухненските шкафове. — Тази фурна изглежда така, сякаш е правена през 1930. — Разглеждаше съдържанието на шкафовете. — Не виждам… Самовар, за Бога! — Извади го. — Страхотна украса, но не е кафе машина.
— Престани да се оплакваш. — Дардън също разглеждаше съдържанието на шкафовете. И триумфално извади на бял свят старомодно джезве. — Трябва да има достатъчно провизии, включително кафе, тук някъде.
Гарет се обърна към Емили.
— Избери си спалня. Трябва да са три. Което е доста добре за обикновена селска къща. А пред вратата на кухнята трябва да има разтегателен диван с удобен матрак. Ще разполагаме с достатъчно място за спане.
— Няма да стоя тук толкова дълго — каза Поли. — Кафето ще ми помогне да работя цяла нощ. И гледайте само какъв пробив в системата ще осъществим! — Усмихна се на Емили. — Колкото и да ми харесва компанията ви, това място тук не е представата ми за курорт и почивка.
— Това мога да го разбера. — Емили му се усмихна в отговор. — Оценихме това, че въобще дойде.
— Платихме му повече от щедро, за да дойде — каза Гарет. — И ще е добре за всички ни, ако Поли си свърши работата по-бързо и си тръгне.
— На мен ли го казваш?! — повдигна вежди Поли. — Май си малко нервен, Гарет, а? — Не изчака отговора му, а отиде до мивката и напълни джезвето. — Това ще ти струва допълнително.