Тя гледаше втренчено след него, а главата й бе замаяна от думите му.
Дълбоко си наранена.
Ще се разпаднеш, дори само да те докосна с пръст.
Стонтън ми върза ръцете.
Обърна се и влезе бавно обратно в къщата.
Трябваше да обуе обувките си. Беше й студено така, боса.
Студени крака. Това почти винаги й се бе струвало забавно. Не, нямаше да бъде нервна, нито щеше да се страхува. Беше вече преминала през тези чувства, след като се бе разделила с Гарет. Времето за нервност бе свършило. Защо, тогава, се чувстваше неспокойна, по дяволите?
Отвори вратата и тръгна към разтегателния диван.
— Гарет?
— Влез. — Той седеше, подпрял гръб на стената. — Бързо. — Повдигна завивката, която го покриваше. — Позволи ми да те стопля. Не очаквах да дойдеш дотук само по тениска.
Тя се стрелна под завивката.
— Не се замислих. Просто реших да дойда. — Скова се, когато осъзна, че е съвсем гол. — А ти си по-малко облечен и от мен. Очакваше ли ме?
— Надявах се. — Погали с устни ухото й. — Но и бездруго почти винаги спя гол.
Мили Боже, тя трепереше! Тялото му бе твърдо, горещо и готово.
— Трепериш. — Обърна се и сведе поглед към нея. — Толкова е тъмно тук, че не те виждам. Страхуваш ли се?
— За Бога, никога не съм се страхувала от теб. — Измъкна тениската през главата си и я захвърли на пода. — И няма да се разпадна. Бях наранена, да, но не и сексуално. — Дръпна го към себе си и когато гърдите му докоснаха нейните, изви гръб и нададе стон. — И няма да позволя на Стонтън да върже ръцете ти. Искам ги върху тялото си. Сега.
Той се засмя.
— Точно така. Както кажеш. — Ръката му се гмурна между бедрата й. — Така ли?
Тя си пое рязко дъх.
— Да.
— Може би трябва да отидем в стаята ти. Погрижих се чаршафите и завивките да бъдат чисти, но това е всичко. — Галеше интимните й части. — Там ще ти е по-удобно.
— Не. — Ръката му навлезе по-дълбоко и тя изви гръб. — И тук е добре.
— Не ти ли е студено?
— Луд ли си? — Не, вероятно просто се шегуваше. — Не съм наранена. И не ми е студено. Разпалена съм от плътско желание, а ти не правиш нищо по въпроса. — Бутна го и скочи отгоре му. — Така че, предполагам, трябва да се заема сама.
— Виждам защо не искаше да отидем в спалнята ти — прошепна Гарет. — При първия вик Дардън щеше да нахлуе с пистолет в ръка.
— Това не беше вик. — Но много близо, помисли си Емили, докато се опитваше да възстанови равномерното си дишане. — Това бе възклицание — високо и протяжно.
— Хареса ми. Наричай го както искаш. — Двамата лежаха и той милваше корема й. — Накарах те да изпиташ удоволствие. Хареса ли ти?
Да й хареса? Струваше й се, че ще си изгуби ума всеки път, когато стигаше до оргазъм. Дори само ласката му бе достатъчна и сега да я изпрати отвъд ръба.
— Никак не си лош, Гарет.
— Не съм лош? Очевидно ще трябва да положа още усилия. Искам да те впечатля.
О, но той я беше впечатлил! Беше се опитала да се защити, като омаловажи случилото се, но трябваше да бъде честна поне със себе си. Беше й дал повече, отколкото беше очаквала, и повече, отколкото бе мислила, че има нужда. Мълча няколко мига в опит да намери правилните думи.
— Накара ме да се чувствам… отново жива, Гарет — прошепна. — Благодаря ти.
— Винаги на твоите услуги — отговори той. — Но нямам заслуги за това да се почувстваш отново жива. Не познавам друг човек, който да е така жизнен като теб. Тази твоя черта привлече вниманието ми, когато видях за първи път снимката ти във вестника. Ти си пълна с живот, характер и светла радост. — Целуна връхчето на ухото й. — Мисля, че затова така се ядосах, че са те отвлекли, и се втурнах да те спасявам.
— Има толкова много малки неща, които ни правят това, което сме. Спомените ни, начинът, по който приемаме тъгата и нещастията, хората, които обичаме. Мислех, че съм се върнала към живота, но все още се чувствам скована и изтръпнала. И ми е трудно да общувам. Предполагам, че не съм се чувствала истински жива от… — Млъкна. — Всъщност май не разбирам какво съм изгубила. Но тази вечер отново почувствах, че съм жива. Тялото ми беше чисто и красиво, а ти ме накара да се чувствам наистина много специална.