— Ти си такава.
Не я разбираше. Като че ли не можеше да изрази ясно с думи как се чувстваше по отношение на него и това, което й бе дал. Като че ли смяташе, че за него това не е било нищо повече от въргаляне в сеното. Или искаше да го изпита, да го смути.
— Разбира се, че съм — каза тя весело. — И се радвам, че си го разбрал.
— Нямаше как да не забележа. — Започна леко и някак разсеяно да гали ямката в основата на гърлото й. — Например, кожата ти е много чувствителна. Особено тук. — Усмихна се, като усети как пулсът й отново се ускори. — Необикновено чувствителна, наистина. Хубаво ми е да знам, че независимо къде сме или какво правим, трябва само да плъзна ръка под блузата ти и ти веднага ще си готова за мен.
— Не разчитай на това. — Но тъй като едва си поемаше дъх, думите й не прозвучаха много искрено.
— Но разчитам. — Обърна я да легне по гръб. — Защото не искам да се уплашиш, че ще изгубиш концентрацията си, и да се отдръпнеш. Тогава просто ще се наложи да те върна при мен. Знам някои начини. Знаеш колко сме добри, когато сме двамата. И ще ти го напомням при всяка възможност.
— А концентрацията?
— Аз мога да я запазя. Няма нужда да си отказваме това. Защото ще означава, че сме позволили на Стонтън да спечели. — Тялото му притисна нейното към матрака. — Нали каза, че не искаш той да връзва ръцете ми. — Пръстите му галеха, натискаха леко. — Обещавам, че няма да успее, Емили…
— Успях!
Вратата, която отделяше разтегателния диван от останалата част на къщата, се отвори рязко и пропусна ярката дневна светлина и Поли.
Той спря и погледна като попарен Емили.
— Упс!
— Упс, наистина! — Гарет придърпа одеялото до врата на Емили и се изправи на лакът. — Можеше да почукаш.
— Бях развълнуван. И не знаех, че не си сам. — Поли направи гримаса. — Съжалявам, Емили.
— Всичко е наред. — Тя се оглеждаше в търсене на тениската, която бе захвърлила някъде преди толкова много часове. — Защо си развълнуван?
— Не поради същата причина, поради която Гарет вероятно е развълнуван — каза той с горчивина. — Щастливец. И аз бих предпочел да прекарам нощта така, вместо пред проклетия компютър.
— Какво имаме? — Гарет протегна ръка, вдигна тениската на Емили от пода и й я подаде. — Защо не отидеш да сложиш водата за кафето да заври и да ни дадеш няколко минути?
— Точно така. — Поли се отдръпна към вратата. — Почти осем часът сутринта е. Време е за ставане.
— Отиди в спалнята си да се облечеш, Емили. Аз ще говоря с Поли.
— Не. Дай ми ризата си. А ти извади друга от куфара си. — Облече ризата му над тениската и я закопча. — И това ще свърши работа, докато взема душ. Сигурно ще ни отнеме само няколко минути да чуем какво има да ни каже Поли. — Стана и тръгна към вратата. — Идваш ли?
— Не можеш ли да почакаш да се облека? — Вече се обличаше. — Ще бъда готов само след минута. — Усмихна се леко. — Вече си в бойно настроение. Битката явно ще е по-тежка, отколкото мислех. Беше необходимо само да се появи Поли и ето, че отвлече вниманието ти.
— За какво говориш? Само? Защо сме в Русия?
— Права си, разбира се. Време е да се концентрираме. — Мина покрай нея на път за вратата. — За какво ли съм мислил? — Изгледа я. — Помниш ли, казах ти, че ще взема всичко. Нямах предвид само Стонтън и онзи, който го е наел. Имах предвид наистина всичко, Емили. — Не изчака отговора й, а закрачи към къщата.
Трябваше да подтичва, за да върви редом с него. Камъните бяха студени и се забиваха в босите й крака. Също като снощи. Не, не беше същото. Снощи нямаше да обърне внимание, дори да вървеше върху горещи въглени.
Той погледна назад към нея, спря и я изчака.
— Макар да харесвам всяка твоя част гола, предлагам да обуеш обувки. — В гласа му се усещаше леко раздразнение. — Така не можеш да вървиш редом с мен. Отсега нататък имам намерение да се движа много бързо. Отчаяно искам Стонтън да изчезне от живота ни.
— Никога не съм искала нещо друго.
— Напротив. — Отвори вратата и я задържа за нея. — Снощи бе съвсем забравила за Стонтън. Накарах те да го забравиш. Мога да го направя отново, но идеята не е добра. Ще ме намразиш. Така че най-добре да елиминирам копелето възможно най-бързо. — Последва я в стаята. — Но ще оценя жеста, ако побързаш да се облечеш. Не ми харесва Поли да те гледа. Това ме разсейва.
— Поли не… — Млъкна, като видя Дардън и Поли да стоят до печката, втренчили погледи в босите й крака. — Това не е мой проблем. — Отиде до печката и прие чашата кафе, която Поли й подаде. — Благодаря.