Изражението му се промени, стана по-твърдо.
— Не знам нищо. Казах ти истината.
— Емили е сигурна, че си бил в онази колиба в планината. Стонтън е сгрешил някъде.
Бабин сви устни.
— Този кучи син! Знаех си, че ще стане причина да ме заловят.
— Значи го познаваш. Ето, че постигнахме малък напредък. — Наведе се напред. — Слушай ме внимателно, Бабин. Емили иска отмъщение, но може би ще успея да я убедя, че няма нужда и от твоята глава в добавка на тази на Стонтън. — Добави: — Ако ми дадеш нещо, което да мога да използвам.
— Няма да ме убиеш — каза Бабин. — Ще бъде глупаво от твоя страна. Ще останеш на тъмно, нищо повече няма да научиш.
— Вярно. Но винаги има повече от един начин да откриеш нещо. Ти просто ми се струваш най-удобният в момента.
Бабин поклати глава, после извика, защото ножът направи плитък разрез по шията му.
— Виж, прибери ножа. А когато охраната дойде, ще им кажа да не те закачат. Няма да търся отмъщение.
Нямаше да се хване на тази въдица.
— Но аз търся отмъщение. Слушай ме внимателно, Бабин. Искам да знам всичко, но има малко неща, които могат да спасят живота ти. Искам да знам кой плаща на теб и Стонтън. Искам да знам защо Николай Зелов е дошъл в Русия преди пет месеца. Искам да знам къде мога да намеря „Книга за живите“ на Михаил Зелов. Искам да знам какво е скрито в дръжката на чука на Зелов. Искам да знам нещо повече и за амулета на Распутин, който бе скрит в къщата на Немид. Ако науча всичко, което искам, ще те пощадя. — Задържа погледа на Бабин, после тихо добави: — Страшно много ми се иска да те убия. Започвам да ставам нетърпелив. Не виждаш ли?
Най-после страх. Силен страх. Бабин преглътна мъчително.
— Защо да ти вярвам?
— Може би не трябва. Зависи от теб. От друга страна, може да не постъпя умно, като те убия, защото винаги може да остане някоя малка подробност, която да искам да науча по-късно. — Каза тихо: — Но трябва да е наистина много малка подробност, Бабин. Която е по-добре да не забравяш да ми кажеш, все пак.
Бабин навлажни устни.
— Ще трябва да си помисля. Ще ми позволиш ли да седна на стола?
Печелеше време.
Въпреки завладялата го паника, копелето все още се надяваше да се спаси. И колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваше вероятността охраната да открие Поли и да вдигне тревога.
— Харесва ми и там, където си сега. На всяка цена си помисли. Давам ти две минути.
Няма полза, помисли си Емили. Не можеше да заспи. Лежеше от часове, но умът й не искаше да се успокои. И не само умът й, чувствата й бяха така преплетени, че не можеше да ги осъзнае.
Гарет.
Мисълта за него бе като лъч светлина в мрака. В целия този смут около нея, можеше да има доверие само на Гарет. Работеха заедно и макар че не бе съгласна с всичко, което той правеше или казваше, знаеше, че може да разчита на него.
Знаеше още, че когато той я вземеше в прегръдките си, се чувстваше жива и в безопасност.
Имаше нужда от това чувство, след като бе погледнала онова прасе Бабин право в лицето и бе разбрала, че не го интересува нищо друго, освен собствената му егоистична алчност.
Не можеше да отиде при Гарет и да го използва само защото искаше да отдалечи от себе си мрака и да почувства отново красотата и завършеността, които бе изпитала предната вечер. Това също щеше да бъде проява на егоизъм.
По дяволите. Имаше нужда от него, желаеше го и щеше да се погрижи той да я използва също толкова, колкото тя — него.
Спусна крака на пода, стана от леглото и тръгна към вратата. Отново беше боса. Не искаше да спре, за да си обуе обувки. Искаше да стигне по-бързо при Гарет. О, добре, имаше само няколко метра до разтегателния диван и нямаше да й навреди, ако…
Спря изненадана, след като излезе от стаята си. До кухненската маса седеше Дардън. Работеше с компютъра. Вдигна бързо поглед и й се усмихна.
— Не можеш да спиш? И аз не мога. Какво ще кажеш за чашка кафе?
— Кафе? Кофеинът ще те държи буден цяла нощ.
— И бездруго няма да спя. Поне да се насладя на чашка хубаво, гъсто, ароматно кафе. Знаеш ли, че Гарет го пие с водка?
— Да, каза ми.
— Седни. — Изправи се. — Аз ще го приготвя.
Тя поклати глава и закрачи към вратата.