— Можеш ли да го направиш?
Поли не отговори веднага, после неохотно каза:
— Да, има няколко сателита, поставени през осемдесетте години на двайсети век, които не разполагат с модерна защита. Поиграл съм си вече малко с тях. Но няма да го направя.
— Кажи цената си. Искаш ли да се пенсионираш и да живееш като цар? Няма проблем.
Поли поклати глава.
— Прекалено е опасно, Гарет.
— Моля те, Поли. — На прага стоеше Емили. — Приятелката ми Ирана ще пострада — каза неспокойно. — Трябва да я намерим.
Поли я изгледа с тревога, но и с раздразнение.
— Не мога да го направя, Емили. Ще бъде дяволски трудно. Не си струва…
— Той ще я нарани ужасно, Поли.
А Емили изпитва болка в момента, помисли си Гарет. Беше почти толкова бледа и уязвима, колкото и в нощта, в която Гарет я бе изтръгнал от лапите на Стонтън. Отчаяно искаше да протегне ръка към нея, да й помогне, да я утеши. Очевидно реакцията на Поли бе същата.
— О, по дяволите! — Слезе от колата. — Дай ми информацията, която имаш, Гарет. С колко време разполагам?
— Възможно най-малко. Емили е права, ситуацията е отвратителна.
— На живот и смърт? Не обичам да поемам такъв вид отговорност. — Тръгна към вратата. — Няма да е трудно да се намери сателит, който да свърши работа, но ще трябва да вляза и изляза бързо. Имате ли поне най-обща представа къде се намира колата?
Гарет поклати глава.
— Може би на стотина мили в която и да е посока от Москва.
— Страхотно.
— Благодаря ти, Поли — каза Емили.
— Ще ми благодарите, когато открия проклетата кола — добави Поли мрачно. Или след като ме вкарат в затвора. — И влезе в къщата.
— Ще успее ли? — Емили запита Гарет.
— Да.
— А навреме ли?
— Може би. Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. — Обърна се към Дардън. — Влез и му дай подробно описание на колата.
Дардън кимна.
— По дяволите, дори ще му приготвям кафето.
Емили седна на стъпалата и обгърна коленете си с ръце. Гарет виждаше колко е напрегната. Напрежението се съдържаше във всеки мускул на горната половина на тялото й. И отново му се прииска да направи всичко възможно да я успокои. Обаче тя нямаше да приеме утеха. Не сега и не от него. Единствената утеха и за нея, и за него, бе по-бързо да изтръгне Ирана от лапите на онова копеле.
— Ще те уведомя веднага, щом Поли постигне някакъв напредък.
Тя кимна.
— Моля те. Аз няма да вляза вътре. Не искам да го безпокоя.
— Няма да го безпокоиш.
— Не мога да поема такъв риск.
— Ще ти донеса яке. Студено е.
— Не ми е студено. Просто ще чакам тук.
Чакане. Той осъзна, че тя не чака само резултатите от дейността на Поли. А също така и обаждане от Стонтън.
Надяваше се само Поли да постигне успех, преди Стонтън да се е обадил.
— Много си умна, сестро Ирана — каза Стонтън и блъсна Ирана в малката стаичка в единия край на склада. — Винаги оценявам гостите, които ми създават толкова малко проблеми.
— Не съм сестра — каза Ирана. — Отдавна се отказах от правото да бъда наричана така. — Сведе поглед към въжетата, които стягаха китките й. — И ще бъде глупаво да се опитвам да избягам, освен ако нямам шансове да успея.
— Точно така — усмихна се той. — Но очаквах… страх. Емили се страхуваше. Бореше се със страха като тигър, но той пак бе там.
— Иска се повече смелост да се бориш, ако се страхуваш. Емили е много смела.
Усмивката му изчезна.
— Но не и ти. Ти си безпомощна, но не виждам… Не мисля, че те харесвам, сестро Ирана.
Тя го гледаше спокойно.
— Виждам. Но това не ме безпокои.
— Мисля, че е необходимо доста повече, за да извика безпокойство у теб — каза той тихо. — Какво предизвикателство.
— Защо искаш да извикаш тревога у мен? Аз не съм важна за теб. Не става въпрос за мен, нали? А за Емили.
— Не искам да те лиша от твоя дял от вниманието. Все пак, ти си жената, която ще ми даде онова, което искам.
— Защо не оставиш Емили на мира? Тя нищо не знае. Щеше да ми каже, ако знаеше.
— Не непременно. Може би не харесва религиозните хора, стремящи се винаги да правят добро, повече от мен, сестро Ирана.
Погледът й бе лишен от всякакво чувство.
— Няма ли да ми отговориш? Да се защитиш?
— Не. Питам се само защо си предубеден към хората на мярата? Да не би да си пострадал от тях?