— Няма да е трудно. Стонтън обича да говори. — Спомни си всички часове, които бяха прекарали заедно… Как той й се присмиваше, как я разпитваше.
— Не слизай от колата — каза Гарет. — И не му позволявай да излиза от сградата. — Подаде й черната кутийка, която й бе показал по-рано. — След като освободя Ирана, ще ти звънна два пъти на мобилния телефон.
— Вече ми го каза. Единайсет и петнайсет, две позвънявания. — Запали двигателя. — И да не слизам от колата.
— Да, предполагам, че се повтарям. — Отстъпи назад. — Но… Внимавай.
— И ти внимавай — каза тя. — И се грижи за Ирана.
Тя погледна в страничното огледало и го видя, застанал там и стиснал длани в юмруци. Потегли и излезе от двора на къщата.
Тогава той се завъртя рязко на пети и тръгна към БМВ-то, до което го чакаше Дардън.
23:02
Емили не можеше да каже дали покривът на сградата е червен или не. Изглеждаше ръждив на лунната светлина. Но Гарет й бе казал, че сградата е тази, и тя трябваше да му вярва. Намали скоростта до такава степен, че колата запълзя, след това спря на малко разстояние от сградата.
Дланите й, стиснали здраво кормилото, бяха мокри от пот. Сърцето й биеше бързо и тежко.
Той беше там. Вероятно я наблюдаваше през мощния инфрачервен бинокъл, за който й бе споменал. Трябваше да внимава лицето й да остане безстрастно. Да не му позволи да види какъв ефект има върху нея.
Телефонът й звънна.
— Боже, Боже, пристигаш точно навреме — каза Стонтън. — Май си леко нетърпелива, моя Емили?
— Не съм твоята Емили. Дай заповед да освободят Ирана.
— Веднага. Още оглеждам района, за да съм сигурен, че не водиш нежелани посетители със себе си.
— Ти знаеш най-добре. Аз не бих рискувала.
— Да, много си загрижена за приятелката си. Тази е най-голямата ти слабост, Емили. Винаги ще те побеждавам, защото нямам никакви слабости.
— Добре знам, че не даваш пукната пара за никого. Доказваш го отново и отново. Пусни я, Стонтън.
— Слез от колата и ела при мен.
Не слизай от колата.
Погледна часовника си. Беше 23:05. Продължавай да говориш.
— Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурна, че си струва. Кой я пази? Борг?
— Не. Борг е зает с друга работа за мен в Париж. Трябваше да натоваря с това един от местните. Фасров е смъртоносен, но не и наполовина така талантлив като Борг. Той много ми липсва този следобед.
Тя замръзна. Трябваше да блокира онази част на съзнанието, която засилваше паниката й.
— Каква работа?
— Отчасти нещо като онова, което вършат чистачите. И отчасти дългосрочна застраховка. — Мълчеше. — Вярвам, че си добро момиче. Не виждам нито следа от Гарет или някой от приятелите му. А сега, слез от колата, остави пистолета на земята, който съм сигурен, че носиш, и тръгни към сградата.
— Няма да сляза от колата.
— В такъв случай, ще се обадя на Фасров и ще му кажа да убие сестра Ирана. След това ще пусна няколко куршума в гумите ти и после ще видим.
Тя погледна часовника си. Беше 23:12.
— Не искам да убивам приятелката ти — каза Стонтън. — Ще е много по-забавно, ако успея да запазя живота й… поне известно време.
— Както направи с Джоел.
— Да, точно както направих с Джоел Леви.
— Казах ти, че няма да позволя…
— Изборът е твой. Ще я убия сега или ще приемеш възможността да я освободиш по-късно.
Беше 23:13.
— Ще затворя и ще се обадя на Фасров сега — каза Стонтън.
— Не се обаждай. Ще сляза от колата.
— Много добре. Казах ти, че тази твоя слабост ще те побеждава всеки път.
Тя слезе от колата.
— Оставям оръжието си. — Пусна „Глок“-а на земята. — Ще тръгна към теб. Къде си?
— Вътре в сградата. Ще те посрещна.
Не му позволявай да излезе от сградата.
— Не — побърза да каже тя. — Идвам.
— Но защо…
— Затварям вече. — Емили прекъсна разговора и тръгна към сградата.
Единайсет и петнайсет, беше казал Гарет. Две позвънявания.
Но беше едва 23:14, а тя вече бе слязла от колата и се бореше, за да не позволи на Стонтън да излезе от сградата.
Къде си, Гарет, по дяволите?
23:14
Склад в Саквар