— Не е ли наранена?
— Каза, че не е.
— Дардън добре ли е?
— Да. Изпратих Поли да си легне, а Дардън — да пази.
Гарет не я поглеждаше.
— Какво има? Сигурен ли си, че Ирана не е наранена?
— Така каза тя. — Все още не откъсваше поглед от кафето. — Но бе много тиха по време на пътуването дотук.
— Тиха? — Стомахът на Емили се сви, погледът й се стрелна към вратата на банята. — Какво означава това, според теб? Мили Боже, дано…
— Уплаши я, Гарет. — Вратата се отвори и Ирана излезе от банята, подсушавайки мократа си коса с хавлия. — Не биваше да го правиш. — Преметна мократа хавлия през облегалката на стола. — И без това не е прекарала приятно вечерта.
Погледът на Емили обхождаше лицето на Ирана.
— Ирана…?
— Ето го и кафето ти. — Гарет подаде чашката на Ирана. Гласът му бе дрезгав. Емили вдигна поглед към лицето му и бе шокирана да види изписаната на него болка.
Ирана поклати глава.
— Всъщност не ми се пие сега. Просто знаех, че ще се почувстваш по-добре, ако можеш да направиш нещо за мен. Исках само да взема душ и да си измия косата. Вече съм добре. — Обърна се към Емили. — Хайде, Емили, да излезем да подишаме малко чист въздух. Надявам се, нямаш нищо против, че взех назаем някои от дрехите и едно от якетата ти. Изглежда, че не мога да се стопля.
— Аз поканен ли съм? — запита Гарет.
— Не. — Ирана тръгна към вратата. — Ще говоря с теб по-късно. Емили има нужда от мен сега.
— Какво искаш да кажеш с това, че имам нужда от теб? — запита Емили, след като затвори вратата зад тях и последва Ирана в двора. — А ти? Ти от какво имаш нужда, Ирана? — Погледът й, търсещ, обхождаше лицето на другата жена. Ирана бе полуизвърната от нея. Лицето й изглеждаше бледо и напрегнато на светлината на крушката над вратата. — Той наранили те?
— Това няма значение, Емили. Всичко свърши. Скоро ще бъде само далечен спомен.
— О, Господи, наранил те е — каза тя и се сгърчи като от физически удар. — Как?
Ирана се обърна и я погледна.
— Помолих те да излезеш тук, защото знаех, че това ще е лошо за теб. Исках да свърши възможно най-бързо и за двете ни.
— Гарет не биваше да те моли да идваш тук. Вината е моя. Мисля, че го направи, защото искаше да ме…
— Гарет ми даде избор. И вината не е твоя. Не е и на Гарет. Макар че и двамата вероятно се самообвинявате. — Гласът й бе неспокоен. — Ще ми направиш огромна услуга, ако се опиташ да не се самообвиняваш. За мен е много трудно да се опитвам да излекувам и двама ви, и себе си едновременно.
— Какво ти стори той?
— Нищо, което да не мога да преживея.
Исках само да взема душ и да измия косата си.
Измъчването на жената обикновено започва с изнасилване, беше казал Стонтън на Емили само преди седмица.
— Не ме гледай така — каза Ирана. — Нямаше да му позволя чрез мен да нарани отново теб. — Сграбчи Емили за раменете. — Чуй ме, ще го кажа само веднъж, а после дори няма да говоря за това. — Гласът й вибрираше от страстна искреност. — Той не нарани ума ми, нито духа ми, нито душата ми. А нищо друго няма значение. Разбираш ли?
Гърлото на Емили бе свито, не можа да проговори веднага.
— Разбирам. — Разбираше, че Ирана вероятно е много по-специална, отколкото бе помислила първоначално. Пристъпи към нея и я взе в прегръдките си. — Но не мога да кажа, че за мен няма значение — каза неспокойно. — Веднъж ми каза, че съм войник. Не можем така лесно да се откажем от ролята си в живота.
Ирана стисна по-силно раменете й за миг.
— Знам. И аз не мога да го направя лесно — прошепна тя.
— Работя по това и напредвам бавно. — Направи крачка назад. — А сега, мисля, е време и двете да се опитаме да поспим. Утре всичко ще бъде по-ясно. Гарет каза, че мога да деля стаята с теб.
Емили кимна.
— Можеш да останеш в нея и сама, ако предпочиташ.
— Не предпочитам. Без вина. Без жертви. — Обърна се и тръгна към вратата. — И ако искаш да ми направиш услуга, можеш да се погрижиш Гарет да разбере и да се примири. Той е склонен винаги да взема вината върху себе си. От години се опитвам да го отърва от комплекса му за вина и в никакъв случай не искам да го засилвам.
Емили си спомни изражението на Гарет, с което бе предложил чашката кафе на Ирана в кухнята.