— Не, Гарет — усмихна му се тя. Тази усмивка бе просто сянка на предишната, но пак бе лъчезарна. — Ще остана тук, с приятелите си. Точно в този момент няма да съм щастлива на остров Микала.
Гарет кимна.
— Както искаш.
Ирана не проговори веднага, когато двете с Емили излязоха навън.
— Той е много… толерантен. — И изведнъж се засмя тихо. — Сигурно си била строга с него.
Господи, колко щастлива бе да чуе смеха на Ирана.
— Поговорихме. — Поклати глава. — Макар аз също да се надявах, че ще заминеш.
— Знам. — Гледаше право пред себе си. — Щеше да е хубаво да се прибера у дома за известно време. Но не е правилно и няма да ми се отрази добре. Не и сега. Снощи мислих по този въпрос. И се молих. — Поклати глава. — А отговорът бе все един и същ. — Погледна Емили с лек намек за дяволитост. — Сега и ти трябва да кажеш: „Както искаш, Ирана.“
— Няма начин.
— Това бих искала да чуя. — Усмивката й изчезна. — Не изпитвай тъга заради мен. Ще се излекувам, Емили. Раните ми заздравяват с всяка минута. И с всеки час ставам все по-силна.
— Като се има предвид какъв е характерът ти, не съм изненадана. — Поколеба се, после каза, макар и малко тромаво:
— Аз… грижа ме е за теб, Ирана. Не, предполагам, че те обичам. Винаги съм се страхувала да имам приятели, защото пътувам непрекъснато и трябва да ги изоставям за дълги периоди от време, а от това боли. С Джоел бяхме приятели, защото работехме и пътувахме заедно. — Поклати глава. — Мисля, че знаеш как се чувствам, но вчера се проклинах, защото подобни думи излизат трудно от устата ми. Ти си моя приятелка и моя сестра и благодаря на Бога, че Гарет пресече пътищата ни. — Прочисти гърлото си. — Макар че ти причиних много проблеми. — Вдигна ръка. — Съжалявам. Без вина. И без обвинения.
— Точно така. Когато обичаш някого, той не може да ти причини проблеми, Емили. Мисля, че Бог е имал причина да ни събере. Или може би е искал да ни утеши и защити — така, както правят приятелите. И тази причина е достатъчна. — Ирана извърна поглед от нея. Бяха стигнали средата на полето. Тя пъхна ръце в джобовете на якето и загледа сивите облаци, надвиснали над равното голо поле. — Да, тази земя притежава мрачно великолепие. Човек може да усети дори бурите, които вече са преминали. Остров Микала е много стар, но там не се усеща такова безпокойство и смут. Там е много спокойно.
Ирана очевидно искаше да сменят личните теми с по-неутрални. Емили реши, че е съгласна.
— Историята на Русия е пълна с безпокойство и смут.
Тя кимна.
— Годините, в които Михаил Зелов се е опитвал да манипулира царя и царицата, са били едни от най-неспокойните. Онова време не е било подходящо за слаб цар като Николай II. Той седял на трона, заобиколен от красивото си семейство, и не можел да повярва, че революцията наближава. Векове наред царете били силни и живеели в невиждано великолепие. Защо е трябвало да мислят дали болшевиките биха или не биха могли да ги свалят от престола? Комунизмът бил навсякъде, но царят мислел, че историята е на негова страна. — Направи гримаса. — Но ето, че историята била разбита на пух и прах, а царското семейство било екзекутирано.
— Но какво общо имала църквата с тези смутове?
— Николай бил силно религиозен и се опитал да запази църквата. Всички се опитвали да се домогнат до властта, а църквата само се опитвала да запази властта, която вече имала.
— Говориш така, сякаш си изучавала този период.
— Когато бях млада, изучавах всички религии, включително тази на Руската ортодоксална църква. Църквата била неразделна част от историята на Русия. Както казах, властта на църквата се разпадала. Било време на промени. Ето как Распутин получил влияние в църквата. Търсели човек, който можел да я направи още по-популярна. А Распутин сътворявал чудеса, бил обявен за светец и много хора му вярвали. — Поклати глава. — Но не съм срещала истории за Зелов.
— Очевидно той е искал да бъде така — каза Емили. — Бил е зъл човек, а злото, сътворено от него, още съществува. — Погледна Ирана. — Как е могло да се случи това? Как Михаил Зелов се е отървал от наказанието за греховете си? И се е озовал в Съединените щати, при това — богат. Как Бог е допуснал подобно нещо?
— А може би Зелов не е бил щастлив, въпреки богатството си? Не познаваш мъките на душата.
Емили мълчеше.
— Това не е достатъчно добро за мен. А Стонтън? Не искаш ли да го намерим и да го накажем за стореното?
— Мислих за това снощи. Изпитвам силен гняв и ми е трудно… — Поклати глава. — Няма да му позволя да изкриви характера ми. Той е зъл, Емили. Може би най-злият човек, когото познавам. Докато е жив, ще бъде заплаха за всички около себе си. Затова трябва да остана, да ви помогна. Трябва да съм сигурна, че не може да нарани никого другиго. Не става въпрос само за мен. Трябва да вярвам, че такава е волята Божия и че Бог ще ми помогне.