Емили поклати глава.
— Аз не съм като теб. Не мога да чакам съдбата или Бог да ми дадат одобрението си. Трябва да съм сигурна, че злото ще бъде наказано.
— Искаш да кажеш: да накажеш злото със собствените си ръце — усмихна се Ирана. — Такава е философията на войника. Понякога трябва да оставиш нещата в Божиите ръце.
— Предлагам да му помогна малко.
Ирана се усмихна.
— Говориш като Гарет. Вие двамата си приличате, знаеш ли.
— Не, не знам. — Тръгна през полето към къщата. — Той не мисли, че съм войник. Иска да седя със скръстени ръце, докато той… — Сви рамене. — Не искам да говоря за това.
— Снощи ти позволи да рискуваш живота си. Което не му бе лесно.
— Това беше различно. Беше за теб, Ирана.
— Да, за мен.
Емили забеляза как изражението й леко помръкна, и побърза да каже:
— Нека не говорим за Гарет. Освен всичко друго, много съм му ядосана, че те доведе тук.
— Той ми даде избор. Веднъж ти казах, той винаги ми дава избор. — Добави: — Спомена, че може да се наложи да му помогна в работите му с Руската ортодоксална църква.
— Николай Зелов отишъл първо при митрополит Димитри и му предложил да му продаде амулетите и „Книга за живите“. Още преди Джослин да е започнал да преговаря. Гарет иска да знае защо, аз също. Но не е нещо, с което лесно можем да се справим. — Емили направи гримаса. — Знам, казах, че не искам да говоря за него, а ето, че го правя.
— Защото не можеш да мислиш за нищо друго.
— Напротив. Мисля, че съм много щастлива от това, че приятелката ми е тук. Макар че не трябваше да идваш.
— А аз вярвам, че трябва да съм тук — каза тихо Ирана. — Знаех, когато Гарет ме помоли да дойда, че тук ме чака нещо. Не знам какво е, но може би Бог има цел.
— Чакаше те Стонтън. Не мисля, че това е някаква цел.
— Не, Стонтън е само препятствие, което трябва да преодолеем. Нещо друго ни чака. — Отново погледна сивите облаци, които сякаш не помръдваха на неподвижното небе. — И нищо от това няма да бъде твоя вина или дело, Емили.
На Емили изведнъж й стана студено.
— Добър начин да направиш деня по-весел.
Ирана се усмихна.
— Престани да се заяждаш с мен. Целта може да ни донесе и щастие. Повечето от плановете на Бога са изпълнени с радост. — Хвана Емили за ръката. — А сега да се връщаме, за да развалим плановете на Гарет. Изглежда, иска да потеглим отново на път.
— Той иска само да ни защити.
— И в това няма нищо лошо, макар ти да негодуваш поради това вмешателство в независимостта ти. Такава му е природата. — Тя пусна ръката на Емили и закрачи по-бързо. — Тук нямаме фар, но и селската къща ще свърши работа. Ще се надбягваш ли с мен?
— Защо не? — Тази изненада, завръщане към всекидневните им действия на остров Микала, бе добре дошла. Може би дори беше знак за онова излекуване, за което говореше Ирана.
Емили затича. Усещаше хладния вятър в косите си, а Ирана беше до нея. Поне в този миг, макар и един-единствен, всичко беше наред. Не съвършено. Но приемливо.
Глава 17
Като наближи къщата, от нея излезе Поли.
— Да не би да ви преследват? Трябва ли да ви спася?
Емили спря и се опита да възстанови нормалното си дишане.
— Не. Просто леко сутрешно упражнение.
— Какво разочарование! — усмихна се той. — Това преживяване в стил Джеймс Бонд започва да ми харесва. Макар Гарет да каза, че ще ме удуши, ако не престана да пиратствам. — Погледна Ирана. — Ще се представя, тъй като Емили очевидно има затруднения с дишането. Аз съм Марк Поли, компютърен гений и понякога охрана. Което не е чак толкова необикновено.
— Ирана Повак. — Поклати глава. — Аз съм само много добър лекар.
— Но за тях вероятно си необикновена. Гарет ми плати цяло състояние, за да те намеря. — Той я изучава известно време с поглед, после бавно кимна. — Знаеш ли, мисля, че може би са прави.
— Сложи ли куфарите в колата, Поли? — От къщата бе излязъл Гарет.
— Да. И тъкмо се връщах при теб, за да ти го кажа, но спрях, за да видя дали няма да се наложи да спася Емили. — Изгледа обвинително Гарет. — Не ме взе със себе си снощи. Използва блестящия ми ум и опита ми и ме изпрати в леглото. Не е справедливо, Гарет.