— И ще трябва да се научиш да готвиш.
— Хубаво — казах, оставяйки пораженческа въздишка да се изплъзне през устните ми. Имах фантастичен нюх за драматичното, когато се наложеше. — Върни всичко, което включва каквото и да е приготвяне на храна. Мразя да готвя.
— Искаш ли да запазиш възпоменателната гривна на Джаки Кенеди?
— Трябва ли да я готвя?
— Не.
— Тогава остава. — Вдигнах китката си и завъртях гривната. — Виж колко е лъскава.
— И много подхожда на Маргарет.
— Абсолютно.
— Тиквичке — каза леля Лил.
Вдигнах поглед от възпоменателната си гривна на Джаки Кенеди. Сега, когато знаеше, че е мъртва, нямаше да ми се налага да минавам през паниката от възможността да настои да ми готви за две цели седмици. Едва не умрях от глад последния път. Вдигнах гривната.
— Мислиш ли, че тази гривна е прекалена?
— На Джаки всичко й отива, скъпа. Но исках да говоря с теб за Куки.
Погледнах в посоката на Куки и се намръщих разочаровано.
— Какво е направила сега?
Леля Лил седна до мен и ме потупа по ръката.
— Мисля, че трябва да знае истината.
— За Джаки Кенеди?
— За мен.
— О, вярно.
— Какво, да му се не види, прави тази чудовищна машина? — попита Куки някъде откъм кухнята. Отникъде изникна кутия, носейки се нестабилно над планина от други кутии.
Усмихнах се развълнувано.
— Нали знаеш как понякога поръчваме кафе и то идва с невероятна пяна отгоре?
— Да.
— Е, тази машина прави фокуса с вълшебната пяна.
Тъмната й глава се показа.
— Не.
— Да.
Тя погледна любящо към кутията.
— Добре, може да запазим това. Просто ще трябва да отделя време от графика си, за да изчета инструкциите.
— Не мислиш ли, че тя трябва да знае? — продължи леля Лил.
Кимнах. Тя имаше право. Или щеше да има, ако Куки вече не знаеше.
— Кук, можеш ли да дойдеш за секунда?
— Добре, но работя върху система. В главата ми е. Ако я изгубя по пътя, няма да ме държиш отговорна.
— Не мога да обещая нищо.
Тя се дотътри, клатейки още една кутия към мен с притеснителна радост в очите.
— Знаеш ли от колко време искам гевгир за салата?
— Хората наистина ли искат такива?
— Ти не искаш ли?
— Мисля, че беше една от онези поръчки в четири часа сутринта, когато съм изгубила напълно връзка с реалността. Дори не знам защо някой би искал да цеди салата.
— Е, аз знам.
— Добре, значи, имам някои лоши новини.
Тя седна на стола до дивана с притеснено изражение на лицето.
— Получила си лоши новини, откакто си стоиш тук?
— Нещо такова. — Килнах глава дискретно настрани, съобщавайки за присъствие.
Куки се намръщи.
Аз го направих отново.
Тя сви рамене объркано.
Казах с въздишка:
— Имам новини за леля Лилиан.
— О. О! — Тя се огледа наоколо и повдигна въпросително вежди.
Поклатих глава. Обикновено Куки щеше да продължи играта, преструвайки се, че също може да види леля Лил, но след като леля Лил най-сетне бе схванала факта, че можеше да минава през стени, не смятах, че би било приемливо. Сложих ръка върху нейната и казах:
— Леля Лил е починала.
Куки се намръщи.
— Няма я.
Тя сви рамене объркано. Отново.
— Знаех си, че ще го приеме тежко — каза леля Лил до мен. Тя отново подсмръкна в ръкава си.
Толкова много исках да завъртя очи на Куки. Не схващаше намеците ми. Трябваше да се постарая повече.
— Но нали знаеш как мога да виждам починалите?
Разбиране се появи на лицето на Куки, когато осъзна, че леля Лил най-накрая бе схванала.
Потупах я по ръката. Наистина силно.
— Тя е тук с нас сега, просто не както я помниш.
— Искаш да кажеш…?
— Да — казах, прекъсвайки я, преди да се издаде. — Починала е.
Куки най-накрая разбра цялата картинка. Не само малка част от ъгълчето. Тя метна ръка връз устата си. Слабо изписукване се изплъзна през пръстите й.
— Не и леля Лил. — Тя се преви на две и остави риданията да разтърсят раменете й.
Умело.
— Не мислех, че ще го приеме толкова тежко — каза леля Лил.
— Нито пък аз. — Гледах ужасена, докато Куки разиграваше онази сцена от „Кръстникът“. Беше още по-зловещо от толкова близо. — Всичко е наред — казах, потупвайки я по главата. Наистина силно. Тя ме изгледа злобно през пръстите си. — Духът на леля Лил е с нас. Изпраща ти обичта си.