Куфарът и кутията със сладкиши бяха в багажника и пътуването до Лондон беше истинско удоволствие за Джон Престън. Той спомена няколкото неща, които беше планирал за следващата седмица, и се радваше, че момчето ги одобрява. Лицето му се помрачи единствено когато си припомни, че след седмица ще трябва да се върне в елегантния, но студен и невероятно скъп апартамент в Мейфеър, където Джулия живееше с компаньона си. Той можеше да му бъде дядо и Престън подозираше, че ако момчето например счупи нещо, атмосферата ще стане много тягостна.
— Татко — попита Тони. — Защо да не мога да стоя при теб през цялото време?
Престън въздъхна. Не е лесно да обясниш на дванадесетгодишния си син какво ти струва разпадането на брака, защо се е разпаднал.
— Защото — каза той внимателно — майка ти и Арчи всъщност не са женени. Ако настоя да се разведем официално, тя ще поиска от мен пари, наречени „издръжка“, които при моята заплата не мога да си позволя. Просто нямам достатъчно пари, за да издържам нея, себе си и да плащам за училището ти. И ако не мога да плащам тези пари, съдът може да реши, че ти имаш подобри шансове с нея. Няма да се виждаме дори колкото сега.
— Не знаех, че нещата опират до пари — каза момчето натъжено.
— В края на краищата повечето неща опират до пари. Тъжно, но факт. Преди години, ако имах достатъчно пари да ви издържам, може би нямаше да се разделим с майка ти. Бях офицер в армията и дори когато започнах работа във вътрешно министерство, заплатата не беше достатъчна.
— А какво точно работиш в министерството? — попита синът му. Той изостави темата за раздялата на родителите си, както обикновено правят децата, когато се опитват да забравят нещо, което ги наранява.
— Дребна чиновническа работа.
— Сигурно е адски скучно, а?
— Да — съгласи се Престън, — сигурно е така.
Евгений Карпов се събуди с ужасен махмурлук, който понамаля едва след няколко аспирина. Следобед се почувства по-добре и реши да се поразходи.
Някъде в главата му се въртеше, че не съвсем отдавна е чул името Крилов. В един справочник „за служебно ползване“, който държеше на вилата си, той намери подробностите за професор Крилов, Владимир Илич. Историк, професор в Московския университет, дългогодишен член на партията, член на Академията на науките, на Върховния съвет и така нататък, и така нататък. Всичко това беше известно. Но имаше още нещо.
Той вървеше през снега с наведена глава, дълбоко замислен. Момчетата бяха отишли да карат ски, за да използват последния хубав сняг преди пролетта. Людмила Карпова вървеше след него и понеже познаваше настроенията му, не го прекъсваше.
Предната вечер състоянието му я беше изненадало, но тя беше щастлива. Той рядко пиеше и никога толкова много, което изключваше да е ходил при любовницата си. Вероятно наистина е бил при колега от ГРУ, някой от така наречените „съседи“. Разбира се, той се тревожеше за нещо, но това не беше „яребицата“ от Арбат.
Малко след три часа това, над което си блъскаше главата, се изясни. Той спря на няколко крачки пред нея и каза:
— По дяволите! Разбира се! — и изведнъж се развесели. Той я хвана за ръката усмихнат и така се върнаха във вилата.
Генерал Карпов знаеше, че ще трябва да проведе едно тайно проучване в кабинета си в понеделник и че ще посети професор Крилов у дома му вечерта.
16.
Телефонът иззвъня точно когато Джон Престън се канеше да излезе със сина си в понеделник сутринта.
— Мистър Престън? Обажда се Давид Уин-Еванс.
Отначало беше объркан, но после си спомни молбата си от петък.
— Прегледах вашето метално парче. Много интересно. Можете ли да дойдете да си поговорим?
— Всъщност взел съм си няколко дни почивка. Какво ще кажете за края на седмицата?
От другата страна последва пауза.
— Мисля, че е по-добре по-рано, ако можете да отделите време.
— Е, добре. Не можете ли да ми кажете за какво става дума по телефона?
— По-добре не.
Престън се замисли за момент. Щеше да води Томи в сафари-парка „Уиндзор“ и да прекарат там деня. Но той също беше в Беркшир.
— Може ли да мина днес следобед, към пет?
— Добре, пет. Обадете се от пропуска, аз ще кажа да ви пуснат горе.
Професор Крилов живееше на последния етаж в един блок на Комсомолски проспект с изглед към Москва-река и близко до университета, на южната страна. Генерал Карпов натисна звънеца малко след шест и отвори самият професор. Той погледна посетителя, без да го познае.