— И после ще напишете „БП“?
Усмивката на Харкорт-Смит не трепваше и беше опасна.
— Не непременно. Всеки твой доклад се оценява според достойнствата му. Както и на всеки друг. Предлагам ти да намериш някакво доказателство, което да потвърждава несъмненото ти пристрастие към хипотезата за конспирация. Нека това се превърне в приоритет за теб.
— Добре — каза Престън, — ще се заема с това.
Когато той си отиде, Харкорт-Смит взе вътрешния указател и намери номера на шефа на отдел „Кадри“.
На следващия ден, сряда, 15, самолетът на „Бритиш еъруейз“ от Париж кацна на летище Бирмингам около обяд. Сред пътниците имаше млад мъж с датски паспорт.
Името в паспорта също беше датско и ако някой бе проявил любопитството да се обърне към него на датски, той щеше да отговори перфектно. Всъщност майката на мъжа беше датчанка и след няколко езикови курса и посещения в страната той беше усвоил езика до съвършенство.
Баща му обаче беше германец и младият мъж, роден доста след войната, беше отраснал в Ерфурт. Това означава източен германец. Той също така беше офицер от разузнавателните служби.
Нямаше и представа за значението на мисията си в Англия, а и не се интересуваше от това. Инструкциите му бяха прости и той ги спазваше прецизно. След като мина без проблеми през паспортната и митническата проверка, той взе такси и отиде до хотел „Мидланд“ на Ню стрийт. По време на пътуването и докато се регистрираше за полета, той пазеше лявата си ръка, която беше в гипс. Въпреки че не беше необходимо, бяха го предупредили да не се опитва да вдигне куфара си със „счупената“ ръка.
След като заключи стаята си отвътре, той започна да разрязва гипсовата превръзка със специални ножици, намиращи се в тоалетната му чантичка. Режеше от вътрешната страна, по линията, очертана от леки вдлъбнатини.
След като сряза превръзката, той я отвори няколко сантиметра и освободи ръката си. Превръзката постави в пластмасов плик.
Цял следобед стоя в стаята си и излезе навън късно вечерта, когато персоналът на рецепцията беше сменен.
Будката за вестници при гарата беше там, където му бяха казали, че ще я намери, и в уговорения час към него се приближи фигура в кожени мотоциклетистки дрехи. Тихото разменяне на паролата отне секунди, пластмасовият плик смени притежателя си и фигурата се отдалечи. Никой от двамата не беше привлякъл никакви погледи.
Рано призори, когато нощният персонал още не беше сменен, датчанинът напусна хотела, взе ранния влак за Манчестър и се качи на самолет там, където никой не беше го виждал с гипсирана ръка. На залез-слънце през Хамбург той пристигна в Берлин, където премина през Чекпойнт Чарли като датчанин. Неговите хора го посрещнаха от другата страна, чуха доклада му и го изпратиха да си върви. Куриер № 3 беше доставил пратката си.
Джон Престън беше ядосан и не в най-доброто си настроение. Седмицата, която трябваше да прекара със сина си, щеше да се провали. Вторникът му беше зает отчасти с устния доклад при Харкорт-Смит и Томи трябваше да седи вкъщи и да гледа телевизия.
В срядата отидоха до восъчния музей на мадам Тюсо, но следобеда прекара в кабинета си в подготовка на писмения доклад. Беше намерил писмото на бюрото си. Прочете го, без да вярва на очите си.
Както обикновено, беше написано в най-приятелски тон. Прегледът на документацията показал, че му дължат един месец отпуск. Известни са му правилата, за предпочитане е отпуските да се взимат навреме, а не да се натрупват, причините са ясни, дрън, дрън, дрън… С една дума, ще трябва да си вземе отпуската веднага, тоест от следващата сутрин.
— Тъпи идиоти — извика той, — някои и до клозета не могат да отидат без правилник.
Обади се в „Кадри“ и настоя да говори лично с шефа, Криктън.
— Тим, аз съм, Джон Престън. Виж какво, ще ми обясниш ли какво прави това писмо на бюрото ми? Сега не мога да изляза в отпуск, в момента работя по един случай, точно на средата съм… знам, че е важно да са в ред документите, но това, по което работя, е по-важно, много по-важно…
Той изслуша обяснението на чиновника за вредата от натрупване на невзети отпуски и го прекъсна:
— Слушай, Тим. Хайде да не приказваме много. Вдигни телефона на Харкорт-Смит и той ще ти обясни, че съм зает. Ще почивам през лятото.
— Джон — каза Тим Криктън внимателно, — написах това писмо по изричната заповед на Харкорт-Смит.
Престън се втренчи в слушалката за миг.
— Разбирам — каза накрая и затвори.
— Къде си тръгнал — попита Брайт, когато го видя да се запътва към вратата.
— Да изпия нещо силно.
В късния следобед барчето беше почти празно. Вечерните посетители още не бяха сменили следобедните. В един ъгъл разговаряха двама от „Чарлс“ и Престън седна на самия бар. Искаше да е сам.