— Уиски — каза той, — голямо.
— За мен същото — чу глас зад рамото си. — Аз черпя.
Обърна се и видя Бари Банкс от „К.7“.
— Здрасти, Джон, видях, че си се забързал насам. Исках да ти кажа, че имам нещо за теб. Главният ти е много благодарен.
— А, да. Но няма защо.
— Ще ти го донеса утре в кабинета.
— Не си прави труда — каза Престън ядосано, — тук съм, за да полея едномесечната си отпуска. — От утре. Принудително. Наздраве.
— Не се жалвай толкова. Повечето хора нямат търпение да се махнат оттук за малко.
Беше забелязал, че Престън е ядосан, и искаше да разсее яда му. Но не можеше да му каже, че сър Найджъл Ървин го е накарал да „култивира“ черната овца на Харкорт-Смит и да му съобщи каквото е научил.
Един час и три уискита по-късно, Престън все още беше мрачен.
— Мисля да напусна — каза той внезапно.
Банкс беше добър слушател и говореше само когато трябва да измъкне информация. Изглеждаше загрижен.
— Доста крайна идея. Толкова ли са зле нещата?
— Виж, Бари нямам нищо против да скачам с парашут, дори и да стрелят по мен. Но изобщо не мога да търпя, когато стрелят по моите хора. Това крайно ли е?
— Изглежда, си прав. А кой стреля?
— Детето-чудо. Току-що му занесох още един доклад, който не му харесва.
— Пак „БП“?
Престън вдигна рамене:
— Най-вероятно.
Вратата се отвори, за да пропусне група служители. В центъра и беше Брайън Харкорт-Смит, около него бяха някои от хората му.
Престън пресуши чашата си.
— Е, ще тръгвам. Ще водя сина си на кино довечера.
След това Бари Банкс допи питието си, отклони поканата да се присъедини към групата на бара и се качи в кабинета си. Оттам проведе дълъг разговор с „С“ в кабинета му в Сентинел Хаус.
Майор Валерий Петровски се върна на улица Черихейз в ранните часове в четвъртък. Кожените дрехи и шлемът бяха в гаража в Тетфърд, при мотора. Когато паркира малкия форд пред къщата, беше облечен със семпъл костюм и тънък шлифер. Никой не го видя и никой не забеляза пластмасовия плик в ръката му.
След като заключи вратата, той се качи горе и отвори най-долното чекмедже на скрина. До транзистора марка „Сони“ той постави срязаната гипсова превръзка.
Дори не докосна двата предмета. Не знаеше какво съдържат и не го интересуваше. С тях щеше да се занимава „Конструктора“, който щеше да се появи едва след като всички компоненти са на разположение.
Преди да легне да спи, си направи чаша чай. Всичко имаше девет куриери. Това значи девет основни и девет резервни срещи в случай на неуспех. Помнеше всичките плюс още шест — трима допълнителни куриери, които бяха предвидени при нужда. Един от тях щеше да бъде използван, тъй като вторият куриер не се яви. Петровски не знаеше защо. Далеч, в Москва, майор Волков знаеше. Консулът в Глазгоу беше изпратил пълен доклад по случая и ги беше уверил, че вещите на мъртвия Семьонов ще останат заключени в полицейския участък до второ нареждане.
Петровски прехвърли датите в главата си. Куриер № 4 щеше да пристигне след четири дни и срещата беше в лондонския Уест Енд. Заспа призори, на 16. Докато се унасяше, чу тракането на количката на млекаря, който започваше работния си ден.
Този път Банкс беше по-открит. Чакаше Престън във входа на блока, когато той пристигна с Томи в петък следобед.
Бяха ходили във военновъздушния музей „Хендън“ и синът му, омагьосан от старите самолети, беше обявил, че ще стане летец. Баща му знаеше, че до края на годината това решение ще се е изпарило, както поне още шест подобни в миналото. Бяха прекарали добре.
Банкс се изненада, като видя Томи, очевидно не беше очаквал да го види. Той кимна и се усмихна, а Престън го представи като „колега от службата“.
— Този път какво? — попита Престън.
— Един мой колега пак иска да поговорите.
— Понеделник става ли? — В неделя синът му щеше да си отиде, щеше да го закара в Мейфеър при Джулия.
— Всъщност чака те сега.
— Пак в колата?
— Не. В едно апартаментче, което държим в Челси.
Престън въздъхна:
— Дай адреса. Ще отида, а ти заведи Томи да яде сладолед.
— Ще трябва да попитам.
Отиде до близката телефонна кабина и се обади. Престън и момчето го чакаха на тротоара. Банкс се върна и кимна:
— Всичко е наред. — Подаде на Престън лист хартия. Той тръгна, а Томи поведе Банкс към любимата си сладкарница.
Апартаментът беше малък и дискретен, в модерна постройка на Манър стрийт в Челси. Отвори лично сър Найджъл. Както винаги, беше самата учтивост.